Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Ела да танцуваме! — игриво каза тя, като го хвана за ръка.

Внезапно й се стори, че светът е прекрасно вълшебно място. Пред очите й се разкриха нови хоризонти. Аласдър щеше да се ожени за някаква досадница, но пък Тара имаше и други обожатели. Мъже, които държаха на нея повече, отколкото тя на тях. Мъже, които можеха по-късно да се оженят за нея. Неочаквано болката й изчезна, а мислеше, че никога няма да й мине. Томас беше нейният спасител.

— Според една китайска поговорка — промърмори Тара, — ако някой ти спаси живота, ставаш негова собственост.

Томас тъпо кимна, после сръга приятеля си Еди и прошепна:

— По-пияна е, отколкото си мислех. Тази вечер ще ми се отвори парашутът.

Прекараха цялото време от петък през нощта до понеделник сутринта в апартамента на Тара, най-вече в леглото. От време на време ставаха да гледат телевизия. Настаняваха се прегърнати на канапето и се целуваха страстно, докато Кетрин и Лив се опитваха да гледат „Целунат от ангел“ и да не обръщат внимание на мляскащите звуци.

— Непрестанно издават звука на конско копито, което се измъква от гъста кал — оплака се Кетрин на Финтан по телефона.

Лив грабна слушалката от ръката й.

— В банята има едно нещо, което се пъха в мивката, за да задържи водата вътре — обясни тя. — А когато го извадиш, издава същия звук като Тара и онзи тип. Може ли да дойдем у вас?

Тара обаче бе невероятно въодушевена.

— Луда съм по Томас — заяви тя пред всички.

— Луда е точната дума — промърмори Кетрин, като огледа враждебно кафявото величие на Томас.

— Пак се котира — мъдро заяви Лив.

— Класира — поправи я Кетрин.

Чувствата, които избухнаха внезапно в душата на Тара, след като подмина улицата на Аласдър, я накараха да примре от желание да види Томас. Изтича от таксито до вратата, но бурният ентусиазъм, съчетан с огромното количество алкохол, което бе погълнала, й попречиха да уцели ключалката. Чак след третия опит успя да отключи и залитна в коридора.

— Томас? — извика Тара въодушевено.

Той седеше във всекидневната, заобиколен от четири празни бирени бутилки и кутия от пай с бъбреци.

— Крайно време беше — изсумтя Томас.

— Липсвах ли ти? — поглези се Тара, зарадвана от присъствието му.

— Може и да си — намигна й той закачливо. — А може и да не си. Берил ми правеше компания.

Берил беше котката на Томас, върху която той изливаше безкрайна обич, възхищение и внимание. Тара ужасно ревнуваше и й завиждаше за безгрижния и неблагодарен начин, по който се умилкваше и получаваше любовта му, а после спокойно го изоставяше.

— Добре ли прекарахте? — попита Томас.

— Да — отговори Тара, без да изрази съжаление, че той не е дошъл на купона.

Томас и приятелите й не се разбираха и нямаше смисъл да насилват излишно нещата.

— Не си поръчах ордьовър — похвали се Тара. — Почакай само да видиш подаръците ми. Ето червилото. Не е ли прекрасно?

— Не е лошо — сви с безразличие рамене той.

Тара забеляза нещо на масичката за кафе.

— О, Томас, попълнил си застраховката на колата ми! Благодаря ти. Знаеш колко мразя да се занимавам с такива неща.

— Не казвай, че никога не правя нищо за теб — ухили се той. — И докато не сме сменили темата, купих билети за утре вечер.

— Чудесно! За кой филм?

— „Две димящи дула“. Гангстерски. Готин е.

— О! — усмивката й помръкна. — Казах ти, че искам да гледам „Повелителят на конете“ с Робърт Редфорд.

— Няма да ходя на разни лигави женски филми!

— Но…

Томас я погледна обидено и тя побърза да каже:

— Е, няма значение. Сигурна съм, че и другият ще е хубав.

Томас беше ужасно чувствителен. Това се дължеше на факта, че една неделна утрин, когато бил на седем години, намерил майка си в коридора с куфар в ръка. Попитал я изненадано къде отива, а тя се засмяла и отговорила:

— Не се прави на малоумен. Знаеш.

Той възразил, че няма представа, и тогава тя горчиво казала:

— Ние с баща ти се развеждаме.

Така Томас научил за развода и сега, двадесет и пет години по-късно, все още не можеше да прости на майка си, че е искала да си отиде, без да се сбогува с него.

— Не си длъжна да идваш, щом не искаш — Томас изглеждаше засегнат. — Но като се има предвид колко усилия положих…

— Искам да дойда — увери го тя. — Честна дума. Искам. Благодаря ти, че купи билети. Пък и на кого му се гледа старческото лице на Робърт Редфорд?

Тара забеляза пликчето с фъстъци, върху което се бе проснал Томас.