Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Ммм! Вкусно!

— Не! — плясна я той по ръката.

— Днес е рожденият ми ден.

— Аз съм будната ти съвест — обясни й той. — Ще ми благодариш за това.

— Сигурно — тъжно се съгласи тя.

— Усмихни се, Тара — опита се да я развесели Томас. — За твое добро е.

— Прав си — отвърна тя и зарови из чантата си. — О, не! Свършила съм цигарите. Как е възможно? Имаш ли?

След известно колебание Томас й хвърли своите. Наведе се към нея със запалката и каза:

— Трябва да ги откажем, Тара.

— Наистина трябва.

— Струват цяло състояние.

— Така е.

— Три лири на ден, Тара. На човек.

— Знам.

— Това са двадесет и една лири на седмица. На човек.

— Знам.

— Осемдесет лири на месец. На човек.

— Знам.

Хиляда лири на година. На човек. Помисли какво можем да купим с тези пари, Тара — каза си тя наум.

— Хиляда лири на година. На човек. Помисли какво можем да купим с тези пари, Тара.

За теб не е проблем. Ти си компютърен специалист. Печелиш два пъти повече от мен.

— За мен не е проблем. Компютърен специалист съм. Печеля два пъти повече от теб — закачливо довърши Тара.

Последва кратка мрачна пауза, после Томас се ухили. Със сериозен глас като от документален филм Тара каза:

— Той беше най-стиснатият човек, когото някога съм срещала.

— Да не би да имам избор! — разгорещено се заоправдава Томас.

Всичките му приятели от колежа си бяха намерили отлично платени служби и тримесечните им премии често бяха по-високи от годишната заплата на Томас. Но той бе прекалено безцеремонен, за да очарова потенциалните си работодатели в сферата на индустрията и затова накрая бе станал учител по география. Работеше усърдно, плащаха му малко и огорчението му бе пословично. Но още по-пословична бе заядливостта му.

— Трябва да получавам поне колкото министър, защото преподавателската работа е една от най-важните — казваше често той.

— Съжалявам, забравил съм си портфейла. Ще трябва ти да платиш сметката — беше другата му любима фраза.

Познатите им смятаха, че джобовете на Томас са дълбоки, но ръцете му са къси, че портфейлът му е заключен с катинар. Винаги изскачаше пръв от таксито, за да не се набута със сметката, а плащаше питието си само ако някой друг не го направеше. Стискаше стотинката, докато не започнеше да моли за милост.

И дори не си правеше труда да се преструва на щедър. Подхранваше репутацията си на пинтия, като вместо да подрънква с дребни монети в джоба си, както правеха останалите мъже, носеше стотинките в малко кафяво бабешко портмоне със закопчалка. Веднъж Кетрин успя да го издърпа от ръката му и да го отвори, преди Томас грубо да си го върне. След това упорито твърдеше, че видяла как от портмонето излита молец.

— Неприятно ми е да сме все без пари, Тара — изхленчи Томас. — Не спираш да харчиш, а пък аз нямам какво да харча. Ще трябва да забравим за цигарите.

— Началото на месеца е най-доброто време за отказване от цигарите — засмя се Тара.

— По изключение си права.

— Пропуснахме началото на октомври, така че и двамата ще се откажем на първи ноември.

— Съгласен съм!

После и двамата забравиха за уговорката.

— Време е за лягане — заяви Томас, като се надигна от канапето. — Хайде, рожденичке, имам подарък за теб.

Лицето на Тара засия, но Томас я разочарова, като погледна многозначително слабините си. Такъв подарък значи!

Изпълнена с копнеж, тя си припомни рождения си ден преди две години. Беше ходила с Томас по-малко от месец и тъй като навършваше двадесет и девет години, той й направи двадесет и девет подаръка. Разбира се, повечето бяха съвсем дребни, като например кибрит с шарени клечки. Други пък бяха пълен боклук, като брокатеният лак за нокти и евтините обици, от които ушите й се възпалиха. Но времето, отделено от Томас да опакова индивидуално всеки подарък, я трогна до сълзи.

Тара въздъхна. Първата тръпка не можеше да трае вечно. Всеки го знаеше. В тъмнината тя обви ръце около него и се сгуши в прегръдките му. Във вените й се разнесе блажена топлина. Чувстваше се в безопасност и обичана в леглото с любимия мъж.

Въпреки че на другия ден бе събота, Кетрин трябваше да отиде на работа. Преди да излезе, звънна на баба си, която навършваше деветдесет и една години. Нямаше никакво желание да се обажда. Не заради рожденичката, разбира се. Кетрин обичаше баба си. Но докато набираше номера и чакаше телефонът в Нокавой да иззвъни, се помоли наум, както правеше винаги, да не вдигне майка й.