Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

Години по-късно, след като сърцето й било разбито за пръв път, Кетрин решила, че иска най-после да се види с баща си. Делия охотно й дала последния му известен адрес.

— Отпреди двадесет години е, но предполагам, че още живее там — казала тя и добавила презрително: — Беше такъв тип човек.

Агнес взе слушалката и си поговори с Кетрин. Благодари й за двата еднакви копринени шала, които й бе изпратила.

— Свършиха ми чудесна работа — каза тя.

Това си беше чиста истина. Бяха се оказали невероятно полезни предишната вечер, когато паднаха пантите на вратата на кокошарника и трябваше да я вържат с нещо.

— Как е в Лондон? — попита Агнес с копнеж. — Все още ли е такъв безбожен град?

— Разбира се, бабо — ентусиазирано отговори Кетрин. — По-ужасен от когато и да било. Защо не ми дойдеш на гости, за да се увериш?

— А, не — възрази Агнес. — Може да не се окаже толкова лош и да се разочаровам. Не, по-разумно е да си седя тук и да си фантазирам.

Кетрин излезе от старата тухлена сграда, на чийто първи етаж се помещаваше апартаментът й. Мотористът, който минаваше по улицата, едва не се преби, докато я зяпаше. Изглеждаше чиста и свежа в сивия си костюм. Всяко косъмче от косата й си бе на мястото. Видът й бе безукорен както винаги. На тротоара спря и се загледа с гордост в любимата си светлосиня „Карман Джиа“. Обичаше много колата си и дори би я целунала, ако не се страхуваше, че някой съсед може да я види.

Околните често се учудваха, че Кетрин притежава толкова стилна кола. Не осъзнаваха, че тя бе от хората, които се целят нависоко. Е, когато въобще решаха да се целят.

Освен това се изненадваха, че е собственица на толкова ненадеждна кола. Тя бе единственото несигурно нещо в целия й грижливо подреден живот. Но Кетрин бе влюбена в синята красавица, макар че банковата й сметка бе пострадала сериозно покрай нея. Налагаше й се да посещава сервиза твърде често и се шегуваше с автомонтьора Лайънъл, че ще кръсти първото си дете на него. Той се почувства много поласкан и Кетрин реши да не споделя, че въобще не възнамерява да ражда.

Обикновено не шофираше до офиса, но беше събота и движението не бе претоварено. Изненада се приятно, когато успя да паркира точно пред „Брийн Хелмсфорд“ — рекламната агенция, където работеше като счетоводител.

— Благодаря ти, Боже! — прошепна тя. — Това е истинско чудо.

Хората се изненадваха и когато научаваха, че Кетрин работи в рекламна агенция. Не я считаха за достатъчно динамична и напориста. Беше прекалено сериозна и резервирана. За щастие работата й като счетоводител не изискваше див ентусиазъм или остроумни фрази от рода на „Хайде да проснем това на въжето и да видим дали котката ще го хареса“. Точно обратното. Задачата й бе да ограничава излишните разходи, да настоява за разписки от таксита, да пита защо някой иска да му осребри сметката за уикенд за двама в луксозен хотел, където са поръчани девет бутилки шампанско, и да обяснява, че не е редно да държиш да ти изплатят и сметката от ресторанта, и разписката от кредитната карта на една и съща вечеря. И макар подобни дреболии да не влизаха в задълженията й на главен счетоводител, тя не вярваше, че помощниците й ще могат да се справят с мошениците.

— Добро утро, Кетрин! — поздрави я портиерът Дезмънд. — Тормозят те да идваш и през уикенда, а?

Но вместо мрачното кимване или гневната тирада, с които му бяха отговорили останалите служители, Дезмънд бе изненадан от безразлична усмивка.

— Е, все някой трябва да свърши работата — каза Кетрин спокойно.

Дезмънд се стъписа.

— Странна риба — промърмори той. — Явно не я чака млад мъж. Защо иначе ще идва с удоволствие на работа в събота? Е, това не е живот за младо момиче.

„Брийн Хелмсфорд“ бе малка агенция според стандартите в рекламния бизнес. Имаше седемдесет служители, натъпкани в два гигантски офиса, в които само шефовете бяха отделени със стъклени прегради.

Кетрин не беше първа. Освен помощниците й Бренда, Кармайн и Хенри, се виждаше и групичка „творци“, които се смятаха за истинския персонал и страняха от бандата бюрократи, стиснали здраво юздите на разходите. Творците, издокарани по последна мода, в момента довършваха презентацията, която щяха да изнесат в понеделник пред компания за производство на тампони. Виждаха се безброй образи на усмихнати момичета, кацнали на Луната или на фона на жълт пейзаж, който представляваше планетата Венера. Музикалното оформление бе „Свобода“ на Джордж Майкъл. Мотото на рекламата бе „Най-добрият женски продукт във Вселената“.