Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

По-късно обидите му се насочиха към Тара и останалите го намразиха още по-силно. Но Тара вече бе влюбена. Томас я бе спасил точно когато й се струваше, че ще остане стара мома за цял живот. Не можеше без присъствието му и правеше всичко възможно да се съобрази с мнението му.

Месец след първата им среща Тара спомена пред прияте лите си, че Томас се дразни от няколкото излишни килограма, които бе качила.

— Това е ужасно! — шокирано извика Лив. — Би трябвало да те обича въпреки дребните недостатъци.

— Но той ми го казва само защото държи на мен — защити го Тара. — И е прав. Качила съм няколко килограма. Но ще ги сваля.

Лив гневно стисна юмруци.

— След онова, което Аласдър ти причини, самочувствието ти се изпари. Томас е грубиян, не го слушай.

— Е, стига де — меко каза Тара. — Знам, че те засегна за височината ти. А Кетрин е обидена, понеже се подигра с гърдите й, но той просто е откровен. Не е ли освежаващо да си с човек, който ти казва истината право в очите?

Точно в този миг Кетрин реши, че ще се изнесе от апартамента и ще си купи собствен.

— Харесвам категоричните му убеждения — призна Тара. — Възхищавам се на начина, по който ги отстоява. Не мислите ли, че убедеността в собствената му правота го прави секси? А като говорим за секс, той е истински звяр в леглото, готов е денонощно… Добре ли си, Кетрин? Страхотно се изчерви.

— Добре съм — промърмори Кетрин, но щеше да закрещи, ако отново й се наложи да слуша какъв добър любовник е Томас.

— Освен това — върна се Тара към основния проблем — Томас не е виновен, че понякога наранява хората.

Забелязала скептичните им изражения, тя им разказа как майка му го изоставила на седемгодишна възраст.

— Вероятно ако нашите майки ни бяха изоставили на такава ранна възраст, и ние щяхме да казваме каквото виждаме.

Финтан и Лив се опитаха да й налеят малко разум в главата, но не постигнаха голям успех, Мекошавата Тара бе решила да обича Томас каквото и да й струва това. И дори в най-гадните моменти, а те доста зачестиха напоследък, винаги му прощаваше.

Виждаше изоставеното дете във възрастния Томас. Имаше ли нещо чудно, че след подобно предателство той понякога се държеше грубо?

А имаше и бонус. Предаността бе изключително важна за Томас. Изискваше вярност, но и я обещаваше.

След като приключи разговора с Кетрин и се върна в кухнята, Тара завари там Томас, вторачен в грозната кутия за хляб, която бе купил от пазара за една лира.

— Хлябът… ама той беше отворен снощи.

Обзета от леден ужас, Тара затърси цигарите си. Защо бе пъхнала хляба в кутията, без да го отвори? Как не се бе сетила, че Томас ще забележи?

— Нов хляб ли е това? — извика учудено той.

— Да — призна Тара, тъй като нямаше сили да излъже или поне да измисли духовит отговор.

— И къде е другият?

Тара се зачуди дали да не каже, че го е изхвърлила, защото е мухлясал, но бе прекалено депресирана, за да си направи труда.

— Изядох го.

Томас се вторачи в нея и ченето му увисна. Беше толкова шокиран, че едва събра сили да проговори.

— Целия хляб ли изяде? — заекна той. — Защо?

Тара усети внезапен прилив на остроумие.

— Ами стоеше си в кутията, а аз се чувствах самотна.

— Няма нищо смешно, Тара — избухна той.

— Е, стига де — засмя се тя. — Започвам диетата. Само глад за мен. И ще отида на курс по степ утре след работа.

През целия ден бяха в лошо настроение, сякаш влажната сива утрин бе проникнала в апартамента и бе наситила въздуха с напрежение. От Томас се излъчваше толкова силно недоволство, че Тара почти можеше да го види. Заприлича й на комин, от който излизат черни враждебни облаци.

Атмосферата във всекидневната, потискаща и в най-добрите моменти с кафявото канапе и кафявия килим, ставаше все по-тягостна. Двамата пушеха повече от обикновено и димът само влошаваше нещата. Тара умираше от желание да разведри обстановката, да каже някоя смешка, за да накара Томас да се усмихне и всичко да се оправи. Но не можеше да се сети абсолютно нищо. А когато му показваше нещо интересно във вестника, той само изсумтяваше или въобще не й обръщаше внимание.

Бяха седели по този начин безброй пъти и винаги се бяха чувствали добре. Според Тара нищо не се бе променило и нямаше причина за това тягостно очакване. Но какво всъщност очакваше?

— Много ми се иска да отида да гледам онази пиеса за Удсток — каза Тара, за да наруши едночасовото мълчание.

Всъщност въобще не й пукаше за пиесата, но не можеше повече да търпи тишината. Чувстваше, че се нуждае от оправдание, за да го заговори, и търсеше обещание за някаква интимност. Искаше да се убеди, че Томас ще дойде да си поиграе с нея.