Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

След десет минути Тара отвори пакетче дъвки.

— Чудесно нещо — каза тя, като задъвка енергично. — Кой се нуждае от цигари?

След двайсет минути вече седеше в залата за пушачи. Все още преживяше дъвката, но и дърпаше страстно от цигарата, която си бе изпросила от мъжа.

— Пушачка съм — тъжно му призна тя. — Предполагам, че ще трябва да свикна с тази мисъл.

Тара тръгна на вечерни курсове. Сега, когато вече не пиянстваше всяка нощ — бе свела веселбите до всяка втора или трета вечер — трябваше някак да си запълни времето, а ходенето на фитнес и гостуването у Финтан не я разсейваха достатъчно. Но уроците по банджо продължиха само една вечер.

— Много е трудно — оплака се тя. — А и знаете ли колко струва едно банджо? Направо ще фалирам.

Подреждането на мозайки имаше същия успех.

— Адски е отегчително. А и онези малки плочки ме подлудяват.

Що се отнасяше до уроците по португалски:

— Пълно е с откачалки — обясни тя. — Но няма проблеми. Още има свободни места в курсовете по медитация, батика и кану. Все един от тях ще е готин.

Отново сгреши.

— Медитация! Господи, каква скука! Съдрах си нервите от тъпото мълчание. Имах чувството, че съм на гадна официална вечеря.

След курса по батика попита разгневено:

— Приличам ли на хипи?

Не каза почти нищо за кануто.

— Как мина? — попита я Джо.

— Не беше приятно. Обърнаха ме във водата и се уплаших да не се удавя. Фраснах си коляното и си съсипах косата.

Тази вечер Тара бе ужасно потисната от самотата си. Копнееше за любов и нежност, за човек, който да я прегърне, да премахне шока от неочакваното потапяне в ледената вода и да целуне горкото й наранено коляно.

Реши, че се отказва от вечерните курсове. Обичаше да се изпълва с надежда в началото на всеки курс и да очаква с нетърпение, че новото занимание ще й помогне да се справи с болката. Нямаше смисъл да се опитва да избяга от самотата, търсейки си нови интереси.

Сега единственото й хоби бе да не звънне на Томас. Не минаваше и ден, без да помисли първо за него рано сутрин. Кетрин я утешаваше с думите, че преди десет седмици й е било много по-трудно.

— Спомни си как почти не спеше и въобще не ядеше. Знам, че още се чувстваш зле, но все пак имаш огромен напредък. Не ми се е налагало да те спирам да не отидеш при него от нощта преди Коледа.

— Предполагам, че си права — призна бавно Тара. — Чудо е, че се сдържах да не му се обадя. Знаеш, че нямам никаква воля.

— Справи се чудесно. А и ще го превъзмогнеш по-бързо, ако не се виждаш с него. Бавната раздяла само удължава агонията. Представи си, че сваляш лепенка. Ако я дръпнеш бързо, ще те заболи повече, но пък болката ще трае само миг.

Думите на Кетрин едновременно успокояваха и нервираха Тара. Искаше й се да превъзмогне Томас, но пък мисълта, че връзката й с него е вече минало, я натъжаваше.

Продължаваше упорито напред. От време на време се вглеждаше в себе си. Тридесет и една годишна жена с чудесна работа — макар и бедна като църковна мишка, за което работата не й бе виновна, разбира се. Работеше здраво, всеки ден ходеше на фитнес, купуваше си хубави дрехи, но на хоризонта не се виждаше мъж. Затова запълваше празнината с добри приятели и бяло вино. Чувстваше се като клише. Беше се провалила.

Копнееше за дните, когато бе толкова дебела, че й се наложи да спре да си купува „Вог“, защото хубавите дрехи, в които не можеше да се натъпче, разбиваха сърцето й. Но тогава поне си имаше гадже.

За Тара, Кетрин, Майло и Лив посещенията при Финта бяха станали навик като миенето на зъби сутрин. Чувстваха се странно, ако не го видеха дори един-единствен ден.

Силните емоции, които ги измъчваха в началото, се бяха поуталожили. И макар да живееха в напрегнато очакване и да трепереха уплашено при всяка болка или намръщване на Финтан, ужасът им също бе намалял. Според Лив нямаше друг начин.

— Човек постепенно свиква с бремето си — обясни им тя. — Все още се тормозиш, но първоначалният шок избледнява.

Никой не хранеше и предишните надежди. След четири курса химиотерапия състоянието на Финтан почти не се бе променило.

Дори яростта, отчаянието и надеждата на Финтан вече нямаха същата сила. По някакъв странен начин всичко им изглеждаше съвсем обикновено и в реда на нещата.

Понякога обаче ужасът на положението излизаше наяве. Например в нощта, когато Кетрин, Джо и Финтан отидоха на театър, а после не успяха да хванат такси за Финтан.

— Ужасно съжалявам, че не мога да те закарам — промърмори Кетрин, докато стояха на улицата и напразно махаха на всяко минаващо такси. — Това е проблемът с двуместните коли.