Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Лека нощ, господин Хъником.

Винаги се спускаше с танцова стъпка по няколкото стъпала до изхода — няколко перфектни движения, изпълнени с меките му италиански обувки. Но тази вечер, когато сложи ръка на перилата, за да започне танца си към улицата, улучи преработеното от Тара шери. За негов ужас ръката му се хлъзна и го понесе шеметно напред. Краката му не успяха да осъществят контакт със стъпалата и той се изтърколи на улицата. Навехна дясното си рамо и нарани брадичката си. Куфарчето му се плъзна по заледения тротоар. В продължение на няколко секунди господин Хъником остана проснат на улицата, прекалено зашеметен, за да се изправи. Елегантна двойка го прескочи небрежно и жената каза:

— Някои хора прекаляват с коледните веселби. Не би трябвало да пият, щом не могат да носят.

На следващата сутрин, когато се събуди, Тара не се чувстваше кой знае колко зле. Главата й бръмчеше и краката й не усещаха допира с пода, но все пак успя да стане, да се изкъпе, облече и да приготви новата си черна рокля и черните сандали за вечерния купон.

После подкара към службата на автопилот. По стълбите мина покрай господин Хъником и го изгледа учудено. Как ли си беше наранил брадичката? Вероятно бе пиянствал до забрава и бе паднал по лице. Чудесен пример за персонала.

С усмивки и свиване на рамене отби пороя загрижени въпроси на колегите си.

— Благодаря — прошепна тя на Рави, доволна, че по някаква причина не я тормозеха вина и срам.

После обаче откри, че някой, вероятно Вини, й бе уредил среща в десет часа с двама клиенти. Те дори вече бяха тук и чакаха нетърпеливо. Добре че бе успяла да дойде на работа, вместо да лежи цял ден в леглото и да вика за легена, както, можеше да се очаква.

Но когато ги покани в залата за конференции, внезапно осъзна, че все още е много пияна. Дори заваляше думите.

— Госин Форд, госин Рансъм, моя сенете.

Езикът й бе придобил мамутски размери и едва го движеше в устата си. Тара се изпоти от ужас.

— Да, рабиам оплакванията ви от ушлугите ни — каза отчаяно тя.

Сън ли беше това?

Не можеше да се защити. Не се сещаше какво да каже. Централната й нервна система бе съсипана. Сигналите, изпратени от мозъка й, не достигаха до устата. В малката стая бе прекалено горещо.

И внезапно усети миризмата. Воня, която не подхождаше на зала за конференции, особено в десет и петнайсет сутринта.

Алкохол. Миришеше на алкохол. Вонята се излъчваше от разширените й от страх пори.

Достатъчно, реши тя. Това е напълно достатъчно. Беше си позволила задължителните след раздяла пиянства и купони. Но вече бе време да спре.

Първият въпрос, който Франк Бътлър винаги задаваше на Тара, когато я взимаше от летището в Шанън, беше: „Кога си заминаваш за Лондон?“

Но този път наруши традицията и когато взе Тара и Кетрин в срядата преди Коледа, каза:

— Разбрах, че Финтан О’Грейди е болен от СПИН.

— Не, татко. Болен е от рак.

— Да бе! Сигурно ни смятате за банда селски идиоти. Елате, колата е насам — поведе ги той през тълпите от хора. — Да не мислите, че не четем вестници и не гледаме телевизия?

— Но, господин Бътлър — намеси се Кетрин. — Той наистина няма СПИН.

Това смути Франк Бътлър. Кетрин Кейси не лъжеше. Беше добро момиче. Но пък бе забелязал нещо различно у нея. Ако не му изглеждаше невероятно, би казал, че е станала дръзка.

— Кога си заминаваш за Лондон? — излая той на Тара.

— На Нова Година.

— Предполагам, че ще искаш да те закарам до летището.

— Правилно предполагаш.

После Франк се сети за нещо и се развесели. Този път бе сигурен във фактите.

— Чух, че Майло О’Грейди се влюбил в някаква разведена швейцарка, която го карала да продаде фермата.

— Не е швейцарка.

— И не е разведена, господин Бътлър.

— И не го кара да продаде фермата. Той иска да го направи.

— Но наистина е влюбен в нея, господин Бътлър, ако това ще ви утеши.

Франк продължи напред в мрачно мълчание. Метна куфарите им в багажника, после внимателно огледа дъщеря си.

— Ужасно си кльощава.

— Благодаря, татко!

— Но пък преди беше кошмарно тлъста. С лице като месечина, ха-ха!

Дежа вю, помисли си Тара. Точно като разговорите ми с Томас. Трябва да съм била луда да се примирявам с всичко това.

И за пръв път осъзна истината: по-добре да остане сама за цял живот, отколкото да живее така.

Кетрин и Тара останаха в Нокавой десет дни. Полетите от Лондон до Ирландия бяха толкова претъпкани по Коледа, че двете си бяха купили билети още през март. По онова време Кетрин се бе поздравила за проявата на здрав разум, но сега ужасно съжаляваше. Мисълта, че ще е разделена с Джо цели десет дни, я ужасяваше.