Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Какво забрави да ми кажеш?

— Последната химиотерапия ми повреди нервните окончания на краката.

— Как така ги повреди? — ужасено извика Тара.

— Усещам гъделичкане и болки, когато пристъпвам. Бастунът ми помага — обясни й той, после забеляза уплашеното й лице и добави: — Не се разстройвай, Тара, това е само временно. След като приключа с химиотерапията, ще се почувствам по-добре. Виж дали перуката ми стои както трябва.

Тара огледа кльощавото създание, което куцукаше към вратата с перука в стил Тина Търнър, и й се доплака. Финтан беше само една година по-голям от нея.

— Да ти дойда ли на гости утре вечер? — попита тя.

— Не. Отивам по клубовете с двайсет и седем от най-близките си приятели. Но си поканена да се присъединиш към нас.

— Отиваш по клубовете?

— Точно така — отвърна Финтан леко раздразнено. — Ще вилнея из клубовете. Ще изливам гнева си срещу угасващата светлина.

Сърцето на Тара се сви, когато осъзна, че приятелят й не се бе примирил философски.

— Ядосан ли си? — попита тя.

— Не точно ядосан. Или поне не в момента. Но ако съм попаднал в бар „Последен шанс“, поне ще се позабавлявам.

Тара не можа да отговори нищо, объркана от срам и възхищение.

— Ще си отида, борейки се — обеща Финтан. — Или поне танцувайки. Докато още дишам и чувам музиката, животът продължава.

— Работа — въздъхна Тара, когато се прибра, вмирисана на алкохол и цигари. — Скапана съм.

— Много ли ви се насъбра? — запита Кетрин със съчувствие в гласа.

— Не ми говори! Снощи беше вечерята в чест на новия проект. Вчера на обед — купонът на екипа, предишния ден — служебният обяд, днес — питиета за всички от нашия етаж, утре — обядът на отдела, а вдругиден — купонът на цялата компания. Проклетата Коледа направо ме унищожи. Черният ми дроб плаче за милост.

— Разбирам те напълно — съгласи се Кетрин.

Но все пак в „Брийн Хелмсфорд“ разликата между лудите купони по празниците и лудите купони през останалата част от годината не бе особено голяма.

Коледните празненства започнаха в идеален за Тара момент. Алкохолът и приповдигнатото настроение прогонваха демоните й.

— На всичкото отгоре заприличах на страна от Третия свят — добави Тара. — Фалирах!

— Вечно си фалирала — напомни й Кетрин.

— Сега е по-зле от обикновено. Пиене, таксита и… пиене и таксита. И дрехи, разбира се. Май пак ще се наложи да си режа кредитните карти.

Тара непрекъснато си купуваше дрехи. Не че беше кой знае каква утеха, но сега влизаше в дрехи, за които преди шест седмици дори не можеше да мечтае.

— Още няколко седмици душевни терзания и ще мога да нося джинси — усмихна се тя. — Погледни каква разкошна пола си купих за обяда утре.

— Великолепна е — възхити се Кетрин. — Къде ще е обядът? В хубав ресторант ли?

— Всъщност не.

Бе решено да обядват в службата, тъй като се оказа невъзможно да резервират някой от околните ресторанти. Или всичко вече бе заето, или слухът за миналогодишния им купон се бе разчул. Тогава обядът се бе проточил до късно вечерта и бе объркал резервациите в ресторанта, а няколко от най-заклетите пиячи бяха отказали да си тръгнат и след полунощ. Дори сега, цяла година по-късно, един от местните ресторантьори се кръстеше и забързано пресичаше от другата страна на улицата, за да не мине покрай офиса на компанията.

Тазгодишният обяд започна сравнително кротко. Жените напуснаха бюрата си още в десет и половина, за да се приготвят, макар че началото бе обявено за един часа. Цяла сутрин не свършиха никаква работа под претекст, че са много развълнувани. Разбира се, никой не беше развълнуван, но всеки искаше да се измъкне от работа.

— Какво мислиш, Рави? — попита Тара, като демонстрира новата си пола.

— Кое да гледам? Дрехите или червилото?

— Майната му на червилото! Страхувам се, че самоподновяващото се червило се оказа поредната измама. Пак ме излъгаха.

— Имам нещичко за теб — каза той, като зарови из чекмеджето на бюрото си. — Това може да е решението на всичките ти проблеми. Ето го — извади той изрезка от списание. — Татуировка на устните. В Калифорния има някакво място, където ти оцветяват устните завинаги. Звучи адски зловещо, но поне вече няма да се притесняваш, че червилото ти се е изтрило.

— Благодаря, Рави, но не върши работа — трогнато отвърна Тара. — Много мило от твоя страна, но какво ще стане, ако реша да сменя цвета?

— Съжалявам. Мислех, че си заслужава да опитам.