Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Благодаря ти за снощи — промърмори Тара.

— Няма проблеми. Съжалявам, че разплетох пуловера.

— Постъпи чудесно. Самозалъгвах се.

Предишната вечер, за ужас на Кетрин, Тара извади пуловера, който бе плела за Томас, и каза:

— Трябва да го довърша и да му го дам. Срамота е да похабявам преждата.

— Не! — скочи Кетрин, грабна куките, издърпа плетивото и разярено го разплете. — Това е само оправдание да се видиш с него. Също като парите, които ти дължи, забравената завеса за душ и факта, че си пропуснала да сриташ Берил, преди да си тръгнеш. Не, Тара, не!

Тара я изгледа изненадано и прошепна:

— Добре.

Кетрин се върна на мястото си до Джо и промърмори:

— Съжалявам, че стана свидетел на това.

— Страх ме е! — изхленчи Джо.

Всички се засмяха и напрежението се изпари.

Джо наистина беше чудесен. Тара подозираше, че двамата с Кетрин прекарват толкова много време в апартамента й, вместо да се усамотят в неговия, за да я държат под око. Кетрин дори беше преместила телефона от всекидневната в спалнята си и бе конфискувала мобилния на Тара.

— Не мога да ти попреча да му се обадиш през деня — каза тя. — Но поне няма да го направиш, когато се прибереш натряскана у дома.

Джо и Кетрин й бяха попречили една нощ да отиде на разходка с колата пияна.

— Няма да ходя при Томас — обясни им ядосано тя. — Само ще мина покрай дома му.

— Бих те пуснала да отидеш дотам само ако знам, че ще го застреляш — твърдо отговори Кетрин. — А сега върви да спиш.

Тара се надигна от леглото и погледна календара. Двадесет дни. Почти три седмици. Скоро щеше да стане месец.

Досега бе успяла да не му се обади. Това бе свръхчовешко постижение, което се дължеше на херкулесова борба. Всеки ден приличаше на тежък военен поход през поле, минирано от възможностите да му звънне. От време на време наистина се потеше от усилията, които полагаше, за да не вдигне телефона.

През уикендите, лишена от успокоението на работата, тормозът се увеличаваше стократно.

След като началната агония попремина, Тара осъзна, че всъщност й липсваше не Томас, а онова, което той представляваше: компания, човек, с когото да правиш планове, чувството, че си част от двойка. Изпитваше дълбока благодарност към приятелите си, но липсата на гадже не спираше да я измъчва.

Преди не се вълнуваше, когато съобщаваше на Томас, че ще закъснее. Но сега, когато нямаше пред кого да се отчита, ужасно й липсваше. И макар двамата с Томас никога да не бяха ходили на почивка заедно, сега се надяваше, че някоя от влюбените двойки — Майло и Лив или Кетрин и Джо ще се съжали над нея и ще я вземе със себе си. Знаеше добре, че чувствата й са глупави и дребнави, но не можеше да се отърси от тях.

Изпитваше такава носталгия към миналия си живот, че дори й липсваше противния, подобен на хралупа кафяв апартамент. Да, беше на името на Томас, но все пак бе и неин дом. А сега се бе свила като бежанка в чуждо жилище, страхуваше се, че досажда на приятелката си и не можеше да се отпусне. Тревожеше се, че прекарва прекалено дълго време в банята. Смяташе, че няма право да каже какво й се гледа по телевизията. Чувстваше се виновна, задето хаби много ток и се притесняваше, че трябва непрестанно да разтребва.

Постоянно си фантазираше как Томас ще дойде и ще я моли на колене да се върне при него. Но с изключение на единственото обаждане по телефона, когато я попита дали могат да останат приятели, той не я бе потърсил повече. Тара бе наясно, че неговата фалшива мъжественост му пречи да си признае слабостите и нуждите. Дори да умираше без нея, нямаше да направи нищо.

Освен тежките мисли за самотното й бъдеще я тормозеха и тревогите по Финтан. Беше изкарал три курса химиотерапия, но очакваните резултати не се появяваха. Кръвните проби показваха, че нищо не се е променило, а и буцата на врата му не се смаляваше.

Онколозите настояваха, че е нужно време и състоянието му ще се влоши, преди да се подобри, но Тара все още трепереше от страх и упорито четеше всичко, което можеше да открие за алтернативните методи на лечение.

— Днес се навършват двайсет дни! — извикаха Кетрин и Джо едновременно и заръкопляскаха, когато Тара влезе в кухнята.

Тара потръпна.

— Понеделник сутрин е. Как може да сте толкова жизнерадостни?

— Време е за сутрешното ти оплакване — ухили й се Кетрин.

— Благодаря. Днес ми е мъчно, защото нямам с кого да отида да гледам „Повелителят на конете“.

— Но и Томас не искаше да дойде с теб.