Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Признавам, че не винаги съм бил мил с теб.

— Би ли го повторил?

— Признавам, че не винаги съм бил мил с теб — мрачно повтори той.

— Чудесно — засмя се тя горчиво. — Не винаги си бил мил с мен. Страхотно казано.

— Хей, никой не те е принуждавал да оставаш с мен.

— Знам — ухили се тя. — Кошмарно, нали? Ако щеш вярвай, но съм много по-ядосана на себе си, отколкото на теб.

— Как можеш да ми причиниш подобно нещо?

— Колко пъти трябва да ти го казвам? Правя го, защото си ужасен.

— Знаеш защо съм такъв. Казвал съм ти. Трудно ми е да се доверявам на жена, защото мама ме изостави. И сега е същото като в онази неделна утрин. Връщам се и откривам, те си си събрала багажа. Това е ужасно, Тара.

— О, я смени плочата!

Томас не можа да повярва на ушите си. Раната от детските години, която бе пазил, отглеждал, торил и поливал, бе пренебрегната по такъв груб начин. А тя бе най-ценната му стока! Даваше му възможност да кара хората да се държат както той иска. Как смееше тази дебела крава!

— Аха, сега разбирам — каза той разгневено. — Срещнала си друг мъж, нали?

— Не съм. Раздялата ни не е свързана с друг човек. А с теб. И с мен, за съжаление.

— Онзи тип Рави. Обзалагам се, че се чукаш с него.

— Не се чукам с никого.

Томас я погледна злобно.

— Да, вероятно си права. Кой би те пожелал?

— Е, ето го стария Томас. Сбогом! — каза Тара и си облече палтото. — Радвам се, че се разделяме. Връзката ни беше наистина ужасна.

Томас гледаше зашеметено как взима торбите и кашоните и ги носи към колата си. След малко Тара се върна за следващия товар и очите му се ококориха шокирано.

— Хей, остави проклетата ми масичка за кафе!

— Чия масичка?

— Моята.

— Кой я плати?

Томас не отговори.

— Аз я платих. Това е моята проклета масичка, Томас — ухили се триумфално Тара.

— Ухааа! — извика Финтан, като свали перуката а ла Мерилин Монро от главата си и я размаха въодушевено. — Още не мога да повярвам, че го е направила. А ти, Кетрин?

Кетрин се замисли за Тара, която не спираше да плаче през последните четиридесет и осем часа, и промърмори:

— Всъщност мога.

— Разкажи ми какво си научила. Томас бил ли е съкрушен?

— Доста разстроен.

— Оооох! — стисна юмруци Финтан. — Да можех да съм муха на стената. Жалко, че Тара не го е записала на видео. Как е тя?

— Сърцето й е разбито.

— Рой Орбисън?

— Не — загадъчно се усмихна Кетрин.

Рой Орбисън в момента лежеше върху гардероба й в кутия за обувки, под четири дебели албума със снимки. Това бе едно от първите неща, които Кетрин направи, когато Тара се появи с багажа си, защото бе убедена, че няма да издържи още два месеца на „Свъъършееенооо ееее“.

— Пак ли дрънка, че ще стане лесбийка, защото никога вече няма да си намери мъж?

— Да. Също като в добрите стари времена.

— Вечерни курсове?

— Говори за подреждане на мозайка, учене на португалски и свирене на банджо. Трябва да те предупредя нещо. Тара смята да включи и теб в програмата.

— Олеле майчице! Банджо! Не съм ли късметлия, че утре трябва да вляза в болницата за следващия курс химиотерапия?

— Истински късметлия.

— Слушай, не мислиш, че ще се върне при Томас, нали?

— Той вече й звънна да я пита дали не може да останат приятели.

— Ясно. Искал е да я изчука. И какво стана?

— Тара му отговори: „Как да останем приятели, като никога не сме били такива?“ Беше страхотно.

— Чудесно. Е, Тара постепенно ще се съвземе. Но в никакъв случай не трябва дай предлагаме да се метне отново на коня. Виж какво се случи след Аласдър.

— Точно така. Какво има в онази кутия в ъгъла?

— Покупките от телевизионния канал. Не се тревожи, връщам ги. А как вървят нещата с теб?

— Много добре — доволно се усмихна Кетрин. — Наистина отлично.

— Все още ли спиш само по три часа на нощ?

— Не знам дали има и толкова.

— Виж се само! Цъфтиш! Кога ще се запозная с Джо?

— Кога искаш?

— Най-добре да изчакаме, докато химиотерапията ми се разкара от главата. Не искам да повърна върху новото ти гадже при първата ни среща. Ще направя лошо впечатление.

Телефонът звънна и Финтан помоли:

— Би ли вдигнала? По-близо си. Кой ли може да е? Каква лудница!

— Ало? — обади се Кетрин. — А, здравейте, госпожо О’Грейди. Наистина ли? Сигурна ли сте? Не, не знам нищо за това. Наистина не знам. Кълна се в Бога. Разбирам. Да. Разби… Почакайте малко. Няма ли да е по-разумно да разберете дали е истина, преди да заплашвате, че ще ги убиете?