Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Гащеризон! — възкликна Джо, зарадван, че онзи тип, когото видя с Кетрин, е бил вероятно братът на Финтан.

— Да, гащеризон — изненадано потвърди Кетрин. — Не мислех, че само ирландците ги носят. Представлява…

— Знам — ухили се Джо. — И какво работи Майло?

— Фермер е.

Ама че странен въпрос!

— Не е рокзвезда или нещо такова?

— Майло? Сигурно се шегуваш.

В единадесет часа телефонът звънна. За огромно учудване на Кетрин беше Тара.

— Къде си?

— Все още у дома. Не ми стигна смелостта — тъжно призна Тара. — Съжалявам, че ти провалих вечерта.

— Не си. Прекарах чудесно. Не се тревожи.

— Може да събера кураж да го направя утре вечер.

— Когато решиш.

Кетрин затръшва телефона, сякаш се страхуваше от него.

— Тара няма да дойде. Можем да потегляме към новата постелка!

В седем часа вторник вечерта Тара стоеше във всекидневната, заобиколена от кашони и торби.

Беше излязла от работа по-рано. Искаше да приготви и опакова всичко, да си каже репликите и да си тръгне.

Предишната вечер се беше провалила, тъй като още не можеше да свикне с мисълта, че напуска гаджето си и се обрича на самотен момински живот. Струваше й се много по-лесно да се примирява и да мълчи.

Естествено Томас се държа учудващо добре с нея, сякаш подозираше, че става нещо. Похвали я, че е свалила няколко килограма и дори предложи да й сготви вечеря. Затова, всеки път, щом си отвореше устата, за да му съобщи, че го напуска, й се завиваше свят и идеята й се струваше налудничава.

Най-после бе готова. Прекалено дълго бе пропъждала лошите мисли, но повече не можеше да го прави. Окуражена от спомените за това как Томас я бе унижавал жестоко, бе готова за битка. Искаше да го нарани и унижи, както той я бе унижавал. Както тя му бе позволявала да я унижава.

Тара чу изщракването на ключалката и устата й пресъхна. Изморен от тежкия ден в училище, Томас едва я погледна и метна кафявата си чанта на кафявото канапе.

Внезапно усети, че става нещо странно. Атмосферата бе необичайна. Защо Тара стоеше насред стаята? Защо не седеше? И къде бяха книгите? Обрани ли бяха?

— Томас.

— Какво?

— Трябва да ти кажа нещо.

— Давай.

— Напускам те.

Той изстена.

— Тара, какво ти става напоследък? Изкарах тежък ден и нямам желание да влизам в предменструални спорове с теб.

— Не ме разбра. Няма да спорим. Просто те напускам.

Той се ококори тъпо.

— Защо?

— Да видим — отвърна тя замислено. — Дали защото си патологично жесток? Или патологично стиснат? Или смахнат на тема контрол над другите? Или защото си ужасен човек и наистина не те харесвам? Трудно ми е да отговоря, Томас. Знам само, че сигурно съм била луда да остана при теб цели две години.

Лицето му пребледняваше все повече при всяко следващо изречение.

— Но… — заекна той, разтреперан от неочакваното нападение. — Просто съм си такъв. Казвам каквото виждам, но те обичам и всичко, което казвам, е за твое добро.

— Знаеш ли — внезапно осъзна Тара, — мисля, че наистина имаш нужда от професионалната помощ на психоаналитик. Отношението ти към жените е абсолютно погрешно.

— Глупости! — презрително отвърна той, макар че Тара не бе първата, която му казваше подобно нещо.

— Дори не ме харесваш — напомни му Тара.

— Разбира се, че те харесвам.

— Не е вярно. Щеше да се държиш много по-мило, ако ме харесваше.

Чак тогава Томас забеляза торбите и кашоните в краката на Тара и направи връзка между тях и опразнените рафтове. Книги, видеокасети, дискове, всичко бе изчезнало. Томас се потресе.

— Това… — посочи той. — Тук ли са нещата ти?

— Някои от тях. Ще се върна за останалите друг път.

— Не мога да повярвам.

Тара доволно осъзна, че Томас изглеждаше зашеметен.

— Къде отиваш?

— При Кетрин.

— При Кетрин?

— За известно време — спокойно отговори тя. — После ще си купя собствен апартамент.

— Собствен апартамент?

— Ехо ли има тук?

— Да поговорим — предложи мило той.

Сега, когато Тара очевидно го напускаше, внезапно реши, че я иска отчаяно. Беше се превърнал отново в седемгодишно момченце.

— Вече говорихме.

— Кога?

— На рождения ми ден например. Тогава ми каза, че ще ме зарежеш, ако забременея.

— А, това ли!

— И миналия петък, когато ти предложих да се оженим.

— Не мислех, че говориш сериозно.

— Точно така!

— Тара, не си тръгвай — замоли се той. — Любов моя…

Решителността й намаля. Никога преди не я бе наричал „любов моя“.