Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

Кетрин подаде телефона на Финтан.

— Майка ти. Знаеш ли, че Майло е решил да продаде фермата и да се премести в Лондон завинаги?

Тара се надигна от леглото и първо погледна календара, който Кетрин й беше дала. Вече десет дни бе разделена с Томас. Десет дълги безсънни нощи. И огромни количества алкохол, погълнати, за да премахне болката и страха от зловещото самотно бъдеще.

Първоначалната й смелост се изпари още преди да стигне до апартамента на Кетрин. Едва не обърна колата, за да се върне при Томас. Но знаеше, че след унижението, на което го бе подложила, си бе изгорила мостовете към него. Всички й казваха, че ще превъзмогне мъката си, но тя знаеше, че животът й е свършил. Припомняше си безгрижните дни в края на двадесетте си години, когато още имаше време. Разбира се, когато Аласдър я заряза, също мислеше, че с нея е свършено. Но сега, цели две години по-късно, краят наистина бе настъпил.

Вече нямаше сили да се съвземе от удара и да продължи напред. Беше пропиляла последния си шанс.

Мисълта да се върне при Томас бе адски съблазнителна. След като се разделиха, вече не й се струваше толкова лош. Проклетията му не й изглеждаше прекалено висока цена за компанията му. Да, често се караха, но пък се познаваха толкова добре. В това имаше нещо успокояващо. По-добре да си с човек, с когото се караш, отколкото да си съвсем сама. Освен това, когато успяваше да бъде честна със себе си, признаваше, че й липсва не толкова Томас, колкото идеята да е половинка от дадена двойка.

Но въпреки самотата знаеше, че ще допусне огромна грешка, ако се върне при Томас. Освен ако той не се променеше напълно. А и отчаяно й се искаше да избегне унижението, на което се бе подложила с Аласдър.

Моля те, Господи, не ми позволявай да се обадя на Томас. Моля те, дай ми сила. Моля те, накарай го да ми звънне. Накарай го да ми каже, че се е променил.

Кетрин беше в кухнята и правеше кафе за Джо и себе си.

— Здрасти! — поздрави я весело тя.

Напоследък почти не спеше, но бе свежа и жизнерадостна, макар от време на време да изпадаше в сънлива замечтаност. Изглеждаше различна. Всички го забелязваха. Онзи ден в службата, когато малкото й стегнато дупе мина покрай стъкления кабинет на Фред Франклин, той сръга Майлс и каза:

— Страхотен задник. Ако можеш да се уредиш с него. — После Фред застина. — Чий е този задник? Не ми казвай, че е на Снежната кралица! По дяволите, точно нейният е! Как можах да му се възхитя?

Тара се усмихна тъжно на приятелката си.

— Тара — бавно промълви Кетрин.

— Какво?

— Това — отвърна Кетрин, като пъхна пръст под колана на Тара и го дръпна.

Появи се огромна пролука.

— Я! — изненада се Тара.

— Ядеш ли въобще?

— Винаги става така. Разделяш се с гаджето си и не можеш да хапнеш нищичко. Ставаш красива и слаба, а после срещаш някой друг. Това е утехата на Майката природа — усмихна се Тара.

— Трябва да хапнеш нещо.

— Не съм гладна.

— Не се скапвай — смъмри я Кетрин. — Томас не го заслужава.

— Не беше чак толкова лош — възрази Тара. — Понякога дори беше мил.

— Дай ми поне един пример.

Тара се замисли.

— Винаги попълваше застраховката на колата ми и данъчната декларация. Знаеше, че мразя да го правя.

— Това е най-малкото, като се има предвид, че го возеше навсякъде. Дай друг пример.

— Държеше се като джентълмен. Отваряше ми вратата и ми държеше стола.

— Старомоден сексист.

Тара въздъхна тежко.

— Добре де, беше много сръчен. Когато сребърната ми верижка се оплете, с часове я разплита, без да я скъса. Аз никога не бих проявила такова търпение.

Кетрин изсумтя презрително.

— Пушехме заедно, опитвахме се да откажем цигарите заедно и заедно се проваляхме — промълви Тара с копнеж. — Палеше ми цигарите, а аз неговите. И ако моите свършеха, винаги можех да разчитам на неговите.

— Искаш да кажеш, че Томас ти е давал от цигарите си безплатно?

— Е, трябваше да си платя, разбира се — усмихна се тъжно Тара. — Но никога не ми е отказвал.

— Развесели се. Много по-добре си без него. Погледни истината. Връзката ви не беше най-великата любовна история.

Тара си помисли, че приятелката й е права. Връзката й не беше нито романтична, нито трагична. Но си беше нейна.

— Виж сега — започна Тара. — Знам, че Томас беше грубиян и пинтия. Съгласна съм, че вероятно съм по-добре без него. Но когато ти ампутират инфектирал крайник, продължаваш да усещаш сърбене.

Кетрин се зарадва, че Тара сравни Томас с ампутиран крайник. Това бе ужасна обида за ампутираните крайници, но все пак бе някакъв напредък.