Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Надявам се, че не са те проследили — каза строго тя.

— Опитаха се, но се мушнах в една китайска пералня и излязох през задния вход.

— В тясна уличка, пълна със стари кашони?

— И кокошки. После се покатерих по противопожарна стълба и се вмъкнах през един прозорец.

— В стая с огромно легло, където лежаха мъж и жена?

— Всъщност бяха двама мъже. Затова свалих шапка и се извиних учтиво.

— Тогава единият каза „Видя ли това?“, а другият му отговори „Какво да видя?“.

— Но аз вече бях изчезнал.

Засмяха се щастливо.

— Благодаря ти за постелката — свенливо каза Кетрин.

— Кога можем да я изпробваме?

Тя поклати глава.

— Тази вечер ще трябва да се държим прилично, защото Тара ще пристигне всеки момент с част от багажа си. Съжалявам! Знам, че не очакваше подобно нещо.

— Можем да отидем до видеотеката и да си поръчаме храна за вкъщи — закачливо отвърна Джо. — Не всичко е загубено.

— Да, но…

Беше прекалено рано за вечери у дома пред видеото. Трябваше да сте били гаджета поне три седмици, преди идеята да стане приемлива.

— Мога да се опитам да сготвя нещо — предложи тя колебливо.

— Предпочитам да не го правиш.

— О!

— Доста отдавна сама ми каза, че не можеш да готвиш.

— А би ли рискувал да изпиеш чаша чай?

— Имаме и по-добра възможност — ухили се Джо и извади бутилка вино от джоба на палтото си. — Та-таа!

— Добре ли прекара вчера? — извика тя от кухнята, докато търсеше тирбушона.

— Денят започна добре — замислено отговори Джо. — Но около единадесет всичко тръгна надолу. Единственото хубаво нещо след това бе отиването ми до „Хоумбейз“, откъдето купих постелката.

— Трябваше да останеш при мен — закачи го Кетрин.

— Така ли? — изненада се той. — Много ми се искаше, но се страхувах, че не обичаш досадни гости.

Кетрин се върна в стаята с надеждата, че облекчението не е изписано върху лицето й. Отидоха до близкото ресторантче. Навън валеше.

— От „Айви“ дотук само за два дни — отбеляза учудено Кетрин.

— Какво ще си поръчаш? — попита Джо, като се зачете в менюто. — Наденица? Пилешки крилца? Хамбургер?

— Зависи ти какво ще ядеш.

— Две наденици и чипс. Може да си поделим и порция лучени кръгчета, ако искаш.

— Ако ти дам малко от пушената ми треска, ще ми дадеш ли парче наденица?

— Ще получиш колкото искаш от наденицата ми — тихо отвърна Джо.

Внезапно ресторантчето изчезна и останаха само те двамата. Застинали, вперили очи един в друг, занемели от любов. Ерно, собственикът на ресторантчето, спря работа и едва не заплака. Нямаше нищо по-прекрасно от любовта.

Купиха си и две кутии бира, а Ерно им сложи в торбата четири пликчета кетчуп и мариновано яйце. Това бе неговият начин да им пожелае щастие и вечна любов.

После влязоха във видеотеката, където Джо веднага избра „Римска ваканция“.

— Помниш ли онзи ден, когато обядвахме? Денят, в който те изнудих да обядваш с мен?

— Не си ме изнудил.

— Както и да е. Тогава си говорихме за дъждовна вечер у дома, с хубав черно-бял филм и двамата се сетихме за „Римска ваканция“. Помниш ли?

Помнеше, разбира се, но каза само:

— Така ли? Е, добре.

В девет и половина филмът свърши, но Тара все още не бе пристигнала. Ставаше им все по-трудно да не се нахвърлят един върху друг.

— Не трябва — промърмори Кетрин неохотно, прекъсвайки страстна целувка. — Тара ще пристигне в най-неподходящия момент.

— Добре — кимна Джо и се опита да успокои разтуптяното си сърце. — Защо напуска приятеля си?

Кетрин му разказа историята с Томас, като обясни подробно какъв кретен е. После Джо й разправи за Линдзи, момичето, с което ходил три години.

— Кой приключи връзката? — попита Кетрин, като се опита да говори спокойно.

— „Сачи енд Сачи“ — засмя се Джо. — Линдзи получи великолепна работа в Ню Йорк. Но вече бяхме започнали да се отдалечаваме.

— Беше ли… — поколеба се Кетрин. — Беше ли наранен?

— Да, но знаеш какво казват.

— Какво?

— Времето лекува всички рани.

После Кетрин му разказа за рака на Финтан.

— Един ден те видях да плачеш в работата — каза Джо. — Тогава се занимаваше с разходите ми. Довери ми, че имаш лоши новини. За Финтан ли ставаше дума?

— Сигурно.

Не искаше да показва на Джо, че помнеше идеално всеки път, когато бяха говорили.

След малко се усети, че му говори за Майло, Джейн Ан и Тимъти и приключенията им в Лондон. За Майло и Лив, които бяха лудо влюбени, нищо че Лив бе богиня на модата и стила, а Майло доскоро бе носил само овехтял гащеризон.