Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Не. И той не ме харесва. Ако ме харесваше, нямаше непрестанно да ми повтаря, че съм дебела крава. Според мен не е редно вечно да се мъчи да ме променя.

— Точно така. Опитвах се да ти го кажа.

Тара се замисли.

— Знаех го, но и не го знаех. Разбираш ме, нали?

— Да. Знаеше, но не искаше да знаеш.

Шокът внезапно отшумя и единственото, което й остана, бе гневът.

Силен, опустошителен гняв.

В понеделник сутрин, когато Кетрин отиде на работа, Джо вече бе там, но дори не вдигна глава.

Значи така, помисли си тъжно тя. Отново сгреших.

След миг се отпусна изморено на стола си. На бюрото й лежеше пакет, опакован в златиста хартия.

— Какво е това? — попита тя Шърмейн.

— Не знам. Беше тук, когато дойдох.

Кетрин го вдигна и опипа. Вътре имаше нещо меко и еластично.

— Отвори го — каза Шърмейн.

— Добре — кимна тя, като се чудеше дали трябва да се развълнува.

Кой освен Джо можеше да й изпрати нещо?

Опита се да свали лепенките, без да скъса красивата хартия.

— Скъсай го! — извика Шърмейн. — Хайде, момиче! Ще полудея от нетърпение.

Кетрин я послуша, разкъса хартията и от пакета се показа нещо от мека бяла пластмаса.

— Какво… — заекна Шърмейн.

Кетрин погледна подаръка и по лицето й се изписа широка усмивка.

— Какво е това? — любопитно попита Шърмейн.

— Постелка за баня — ухили се Кетрин. — За да не се подхлъзнеш, когато се къпеш.

Погледна Джо с крайчеца на окото си, но той бе съсредоточен върху монитора си. Силно съсредоточен. Кетрин забеляза, че мускулите на врата му потрепваха от усилие да не погледне към нея.

— От кого е? — подозрително запита Шърмейн.

— Нямам представа.

— Няма ли бележка?

— Не.

— Откачалки!

Кетрин пусна компютъра и видя, че имаше съобщение. Беше съвсем кратко. „За да не се подхлъзнем следващия път.“

Тя се усмихна и бързо зачатка по клавишите. „Кога искаш да не се подхлъзнем?“ Зачуди се дали не проявяваше прекалена смелост. Хайде, отговори ми, замоли се тя.

След около три минути видя, че Джо кликва с мишката и отваря съобщението й. Изражението му си остана непроницаемо, докато пишеше отговора.

Кетрин нетърпеливо забарабани по бюрото си. След миг иконката с пощенския плик проблясна. „Искам да не се подхлъзна, колкото се може по-скоро. Кажи кога ти е удобно.“

Тя се замисли за миг и отговори: „Сряда вечер?“

След секунди Джо изпрати поредното съобщение. „Подхлъзванията ме тревожат. Сряда вечер е прекалено далеч.“

„Разбирам тревогата ти. Утре вечер?“

„Вторник вечер също е прекалено далеч.“

Кетрин се усмихна щастливо и напечата с разтреперани пръсти: „Съгласна съм. Тази вечер е най-добре.“

Нито веднъж не се погледнаха в очите. Цял ден бяха изключително любезни един към друг. По едно време им се наложи да се разминат в тесния коридор.

Джо отстъпи назад и й направи път.

— Извинявай — промърмори Кетрин.

— Няма проблеми.

— Благодаря.

— Няма защо.

В някои моменти й се струваше, че ще се пръсне от вълнение. Налагаше й се да се щипе под бюрото, за да не се разхили като луда. Поглеждаше Джо, висок и елегантен в деловия си костюм, и изпитваше неудържимо желание да скочи и да закрещи: „Видях Джо Рот гол. Мога да ви опиша всеки сантиметър от него. И е невероятно красив!“

Телефонът й звънна. Обаждаше се Тара.

— Трябва да те помоля за услуга — започна тя.

— Давай! — весело я подкани Кетрин.

— Мога ли да се нанеса при теб?

— Ох! О, Господи!

— Ужасно съжалявам — тъжно се извини Тара. — Знам, че избирам най-неподходящия момент. Имаш ново гадже и искате да правите секс из цялата къща. Живя като монахиня цели две години, през които можех да напусна Томас по всяко време, а чаках досега и…

— Напусна ли Томас?

— Не още. Но ще го направя след работа. Довечера ще изнеса най-необходимите неща, а Рави ще ми уреди бус за останалия багаж.

— Не мога да повярвам. Много се радвам — заекна Кетрин.

Разбира се, радваше се, но пък точно сега…

След около час Джо й изпрати поредното съобщение: „Какво друго искаш да правим довечера освен да внимаваме да не се подхлъзнем? Ресторант, бар, кино, театър, видео, нощен клуб, боулинг, джакузи или моя апартамент? Отбележи желаното.“

Тя отговори бързо: „Страхувам се, че има лека промяна в плана. Приятелката ми, Тара, преживява драма…“

Кетрин държеше никой в службата да не разбере за тях, затова Джо пристигна в апартамента й цял час след нея. Когато отвори вратата, широката му усмивка нямаше нищо общо с пресилената любезност, която бяха проявявали един към друг цял ден. Той я привлече към себе си и я целуна страстно.