Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

Знаеше, че е затормозена от миналото и поведението й не е нормално. Чак преди четири години, на двадесет и седмия си рожден ден, осъзна, че вероятно новината за смъртта на баща й, получена прекалено скоро след първата й неуспешна любов, я бе изкарала от релси. Та нали всеки можеше да бъде изоставен? И само откачените не успяваха да превъзмогнат болката. Но не можеше да срине стените, които бе издигнала около себе си. Дванадесетте години бяха изминали неусетно.

Преди два месеца я запознаха с новия рекламен директор Джо Рот. И той започна да я обсипва с внимание по начин, който й се виждаше кошмарно познат.

Но този път се държах добре, помисли си Кетрин гордо, като огледа разхвърляното легло. Празнината изчезна и сега се чувстваше щастлива и превъзбудена.

Взе възглавницата, притисна я до лицето си и долови лекия аромат на Джо. Спомените за предишната нощ я развълнуваха. Умираше от желание да поговори за станалото. Беше почти обяд. Рано ли бе да звъни у Тара?

Господи, Тара! Какво ли й се бе случило вчера? Кетрин грабна телефона, но се свърза само с телефонния секретар на приятелката си. После звънна на мобифона й, но се включи гласовата поща. Обади се на Лив, но и там чу телефонния секретар. Остави й съобщение, после звънна на Финтан.

— Ало? — излая той.

— Аз съм. Искаш ли да дойда?

— Не сега. Довечера.

— Добре. Звънни ми, ако си промениш решението.

Почувства се странно. Тойа бе първата й неделя без семейство О’Грейди. Не беше свикнала да има свободно време. Особено когато най-хубавата част от деня вече бе минала.

Можеше да почисти апартамента, но не й се занимаваше със скучни неща. Или пък да прекара деня пред телевизора. Но й се стори, че дистанционното й я гледа обвинително. Почти изпита желание да му се извини и да му обясни, че още го обича. Отиде до центъра и влезе в „Селфридж“, но вместо да се отправи към дрехите, откри, че се мотае из мъжката козметика. Взе лениво един афтършейв, помириса го и го остави. После втори и трети. Петият едва не я накара да припадне. Заляха я копнежът и възбудата от предишната нощ. Подуши го отново още по-силно и затвори очи. Великолепно! Усети гладката кожа на Джо, припомни си прекрасния начин, по който я караше да се чувства обожавана и желана. Отвори очи и погледна шишето. „Давидоф“. Любимият афтършейв на Джо. Зачуди се дали да не го купи, но се въздържа. Не беше чак толкова откачена. Да помиришеш шишето бе едно, но да го купиш изглеждаше прекалено тъжно.

— Виждаш една паднала жена — заяви Кетрин радостно.

— Не искам да слушам — заяде се Финтан.

— Аз пък искам — намеси се Тара, която изглеждаше бледа и изтощена.

— Ние също — присъединиха се Лив и Майло.

— И аз — призна потиснатият Сандро.

Надвечер в неделя всички се бяха събрали в апартамента на Финтан и очакваха да им доставят пици.

Въпреки недоспиването и страха, че Джо може да не се обади, Кетрин сияеше от щастие и кипеше от желание да говори за изключителното си преживяване.

Докато им разказваше подробно за футболния мач, вечерята в „Айви“ и драмата с „господин Сталоун“, всички непрестанно я прекъсваха с въпроси.

— Как ухаеше Джо? — попита Тара.

— А ти как се почувства? — обади се Майло.

— Кой направи първата стъпка? — поинтересува се Сандро.

— Знаеше ли, че Джо ще те целуне? — не се сдържа и Лив.

— Яде ли шоколадов мус? — полюбопитства Тара.

— И той плати сметката, докато ти беше в тоалетната? — възхити се Лив.

— Беше ли нервна? — зачуди се Сандро.

— Джо оцени ли бикините ти? — попита Тара.

При всяка подробност ахкаха и се кикотеха, а Кетрин умираше от удоволствие.

— По-хубаво е от секса — извика Тара, после замълча натъжено.

Все още не бе споделила с Кетрин какво я бе разстроило предишния ден.

— Не искам да говоря за това — беше й казала тя, а после бе добавила учудено: — Господи, превръщам се в теб!

По време на целия разказ на Кетрин Финтан лежеше на канапето с кисело и мрачно изражение, без да прояви какъвто и да е интерес. Но когато стигнаха до по-горещата част, той наостри уши и неохотно се съсредоточи. После седна, наведе се напред, заохка въодушевено и накрая попита:

— И остави красивото си черно палто от „Джил Сандърс“ да лежи на пода цяла нощ?

Кетрин кимна, едновременно горда и притеснена.

— Цяла нощ?

Ново кимване.

— И не се измъкна между тековете, за да го сложиш на специалната му закачалка?

Триумфално поклащане на глава.