Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Заслужава си!

В един часа тридесет човека се струпаха в залата за конференции за шери, претоплена пуйка и солени бисквити. Всички се наливаха ентусиазирано. Както винаги Тара и Рави седяха един до друг и коментираха оживено присъстващите.

— Погледни Вини — засмя се Тара. — Натряскал се е. Дори скалпът му е почервенял.

— Не излиза много и е загубил способността си да пие.

— Донеси още по едно шери, Рави.

— Само по едно — ухили се той и се чукнаха весело.

По-късно отговорните хора като Вини се върнаха на работа, но няколко човека, включително Тара и Рави, останаха в залата.

Към четири и половина комбинацията от недохранването през последните няколко седмици и факта, че в кръвоносната й система имаше повече алкохол, отколкото кръв, внезапно развали настроението на Тара. Тя заплака за Финтан, после за Томас, след това отново за Финтан.

— Коошарно е! — хлипаше тя. — Непносимо! Ми ако умре? И н’казвай, че няаа стане, щото мое и а стане. Тва е кат нож в сърцето ми. По-лошо от загбата на Томас. Тонове по-лошо — изхълца Тара и погледна уплашено Рави. — Рави, шповърна.

— Направете път! — изрева Рави, като повлече Тара към тоалетната. — Съжалявам! — извини се той на стреснатото трио момичета от счетоводния отдел, които се подготвяха пред огледалото за техния официален обяд. — Спешен случай!

— Виждаме — ухилиха се те и бързо отскочиха назад.

— И ние ще сме така след няколко часа — усмихна се едно от момичетата.

Рави задържа косата на Тара зад ушите й и я наведе над мивката, за да й помогне да се раздели с шерито.

— Мое ли а си отиа вкъщи? — помоли го Тара, когато свърши. — Шма заедеш ли?

— Разбира се. Стой тук, а аз ще повикам такси. Дръжте я под око — обърна се той към момичетата.

Щом Рави излезе, едното момиче извади паста за зъби от чантата си и накара Тара да си изплакне устата с нея.

— Махи се! — размаха ръце Тара.

— Той е много сладък — настоя момичето.

— Нее слаък. Тва е Рави.

Изплакването на устата се оказа безсмислено, тъй като след миг Тара повърна отново.

Таксито пристигна и Сънливия Стив почука на вратата на тоалетната.

— Преди да тръгнем, имаш ли нужда да… нали разбираш, отново да… — попита Рави дискретно.

Тара бе повърнала цялото съдържание на стомаха си. Но затова пък отново бе обляна в сълзи.

Вратата се отвори и Ейми влезе в тоалетната, слаба и красива.

— Тара! — ахна тя. — Какво е станало? Защо плачеш?

Не се бяха виждали отдавна, но Ейми не бе забравила колко мило се бе отнесла с нея Тара, когато Лоркан я бе зарязал.

— Приятлят ми умира, а и скъсах с гажето си.

Ейми се хвана за по-лошата новина.

— О, не! Това е ужасно! Скъсала си гаджето си. Горкото момиче! — извика тя, после внезапно се сети нещо. — Знам какво ще направим! Приятелят ми има чудесен приятел. Много ще си паснете. Казва се Бенджи. Ще излезем четиримата през януари.

— Звучи хуаво — промърмори Тара през сълзи. — Нали, Рави?

— Чудесно.

— Стига да не се влюбиш в Лоркан — нервно се засмя Ейми.

— Стиа а не се влюбя.

Рави помогна на разплакалата Тара да мине през чакалнята. Вътре се бяха събрали група елегантни мъже от счетоводството, които се канеха да потеглят за собствения си купон. Всички се ококориха учудено, когато видяха пребледнялата Тара.

— Яде нещо развалено — обясни им Рави.

Но докато я подкрепяше по няколкото стъпала към изхода, на Тара отново й се доповръща.

— Чакай малко! — изстена той, като затърси паникьосано нещо, в което да повърне. — Опитай се да не…

Прекалено късно. Остатъкът от шерито се изля върху металния парапет на стълбите.

— Съалявам, Рави! — прошепна тя с надебелял език. — Мноо съм гнусна.

— Няма проблеми, миличка — утеши я той, като в същото време се помоли шофьорът на таксито да не откаже да ги вземе. — Някой ще почисти ли тук? — извика той през рамо.

Разбира се, никой не го направи. Персоналът от счетоводството не възнамеряваше да рискува да омърля дрехите си с повърнатото от някой друг. Ако щяха да се цапат, поне да си е с тяхното собствено.

След няколко минути Алвин Хъником, управителният директор на фирмата, изскочи от асансьора и се втурна към чакалнята. Висок, изискан и хубав, издокаран в тъмносиньо кашмирено палто, той се понесе енергично напред, стиснал в ръка коженото си куфарче.

— Приятна вечер на всички! — извика той с мелодичния си, дълбок глас и забърза към изхода.

Гордееше се с милото си държане към персонала и очакваше да чуе хоровото: