Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

Финтан остана в Лондон, защото му предстоеше поредната химиотерапия, но настоя приятелките му да заминат за Ирландия.

— Няма да остана самичък — обясни им той. — Точно обратното. Сандро, Майло и Лив ще си бъдат в Лондон. Хари, Дидие, Невил, Джеф, Уил, Андрю, Клод и Стефани настояха да дойдат на Коледа. Джейн Ан и Амброуз ще пристигнат от Ирландия.

— Олеле! — ухили се Тара. — Джейн Ан и Лив! Майка ти прости ли на Лив, че е отмъкнала Майло от Нокавой?

— Още не, но ще й се наложи да се държи прилично.

— Къде е мама? — попита Тара баща си, когато се прибраха у дома.

— Тук съм! — извика Фиделма, като се втурна развълнувана в стаята. Беше обсипана с пера и носеше тениска с надпис „Съседката ми отиде в Лондон, а единственото, което получих, бе тази скапана тениска“.

— Не мога да остана — обясни тя на дъщеря си. — Дойдох само да ти кажа „Здрасти“. Побъркала съм се заради скубането на пуйките. Из кокошарника се носят толкова много пера, че сигурно скоро ще литна. О, Господи, ужасно си отслабнала! — забеляза тя. — Заради приятеля ти ли?

Тара кимна и брадичката й затрепери. Но сега можеше да си позволи да се разплаче. Беше с майка си.

— И заради горкия Финтан, разбира се — добави Фиделма, която също бе готова да избухне в сълзи, макар моментът да не бе подходящ. — Престани да се тревожиш — утеши тя дъщеря си, като я прегърна здраво. — Ще се погрижим за теб. Няма да се познаеш, когато стане време да си тръгваш.

Тара се сгуши в топлата майчина прегръдка и въздъхна облекчено. Можеше да спре да се държи като смел войник, защото мама щеше да поеме бремето за известно време. За пръв път от месеци се почувства на сигурно и безопасно място.

Тара изкара чудесна Коледа. Беше адски доволна, че си е у дома. Радваше се на тримата си братя, Майкъл, Джерард и Кирън, които се държаха като безгрижни тийнейджъри, макар вече да бяха на двадесет и три, двадесет и четири и двадесет и осем.

Кетрин обаче броеше с нетърпение дните, които им оставаха до завръщането в Лондон. Говореше с часове по телефона с Джо. И двамата нямаха сили да затворят.

— Ти си пръв.

— Не, ти.

— Не, не, ти.

— Добре. Ще броим до три и после и двамата ще затворим.

— Добре.

— Хайде. Едно…

— Две…

— Три…

— Джо!

— Да?

— Не затвори.

— Знам. Съжалявам. Но и ти не го направи.

На Коледа Агнес я попита:

— Твоят младеж направи ли ти подарък?

— Да, бабо — измърка Кетрин. — Подари ми звезда.

— Какво искаш да кажеш?

— Кръсти една нова звезда на мен. Някъде там, горе — посочи тя към небето, — има звезда, наречена Кетрин Кейси. Джо каза, че аз съм звезда и затова реши да кръсти и една истинска на мен.

— В моята младост се радвахме на гривничка или медальон — промърмори Агнес, разтревожена, че Кетрин все повече заприличваше на Делия.

Франк Бътлър и Агнес не бяха единствените, които забелязаха промяната у Кетрин.

— Не знам какво точно става, но много е заприличала на майка си — коментираха хората по кръчмите и магазините в Нокавой.

— Но пък не се облича в шарени палатки.

— Така си е. Костюмите й са изключително елегантни. Погледни я само!

Всички мъже, застанали на бара във „Форман“, се завъртяха и впериха очи в Кетрин, издокарана в тясна черна кожена пола и къса, прилепнала жилетка.

— Всички тебе гледат — промърмори Тара.

Кетрин завъртя глава и видя групата мъже, вторачени в нея. Тара очакваше презрителният й поглед да проблесне заплашително и да им изкара акъла, но Кетрин се усмихна мило. Тара въздъхна. Все забравяше за новата променена Кетрин Кейси.

Мъжете в кръчмата установиха, че промяната се дължи най-вече на блясъка в очите й.

— … седем, шест, пет, четири, три, две, едно. Честита Нова година!

Тара погледна недопушената цигара в ръката си.

— Започнах я и ще я довърша — промърмори тя.

После смачка пакета с останалите цигари.

— Ох! — намръщи се Тимъти О’Грейди. — Обзалагам се, че те заболя.

— Не — спокойно отвърна Тара. — Личният ми Рамадан започва сега. Никакво ядене, пиене и пушене занапред!

След четиринадесет часа Кетрин и Тара седяха в залата за непушачи на летище „Шанън“ и чакаха самолета за „Хийтроу“.

— Не съм пушила от четиринадесет часа — гордо заяви Тара. — Четиринадесет часа.

— Да, но през единайсет от тях спа — сухо отвърна Кетрин.

— Виж оня тип там — посочи Тара към мъжа в залата за пушачи, който дърпаше силно от цигарата си, сякаш животът му зависеше от това. — Не е ли отвратително? Как може да си причинява подобно нещо? Да вкарва тази гнусотия в дробовете си?