Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Ще се видим в службата — целуна го тя. — Дай ми десет минути преднина.

— Не е нужно да ми го казваш всяка сутрин, Кетрин — нежно отвърна той. — Знам. Но ми се иска да не пазехме в тайна връзката си. Срамуваш ли се от мен? — засмя се Джо, но тя усети болката в гласа му.

— Не — изчерви се Кетрин. — Разбира се, че не се срамувам от теб. Просто не обичам хората да се занимават с личния ми живот. Трябва да се държа авторитетно в службата, а ако колегите узнаят за връзката ни, ще разберат, че съм човек от плът и кръв. И веднага ще започнат да ме лъжат в сметките…

Кетрин се замисли за момент. Май наистина прекаляваше. Какво толкова можеше да стане?

— Добре — кимна тя. — Ще излезем двамата. Важното е да не влизаме в офиса заедно.

Виждаха се вече пет месеца, но за нея всеки ден бе истинско чудо. Можеше ли дори да предположи миналия ноември, че през април още ще са гаджета! Всеки друг би побягнал с писъци, след като чуеше проблемите й, но Джо само бе навил ръкави и се бе заел с тях. Стана свидетел на душевните мъки на Тара след раздялата с Томас, не се стресна от откачените й дрънканици и дори помагаше на Кетрин да се бори с нея за телефона.

А най-важното бе, че подкрепяше Кетрин относно Финтан. Никога не се оплакваше от дългите часове, които тя прекарваше с него, и с радост му посвещаваше голяма част от свободното си време. Не възрази дори когато Финтан започна да флиртува с него още при запознанството им.

— Благодаря ти — каза Кетрин, когато потеглиха с колата.

— За какво?

— За това, че не се почувства неудобно, когато Финтан започна да те сваля.

— Защо трябва да ми благодариш? — усмихна се Джо. — Хубав мъж флиртува с мен. Поласкан съм.

— Е, ще трябва да свикнеш с това. Мисля, че Финтан наистина те харесва.

Странно бе колко бързо Кетрин и Джо станаха много близки. Тя никога не бе имала толкова дълга връзка. А и отдавна не се бе доверявала на мъж така, както на Джо. Не че му се доверяваше абсолютно.

— Все пак ти вярвам достатъчно, за да ти кажа, че не ти се доверявам — засмя се тя.

— Благодаря ти — сериозно отговори той. — Имаш нужда от повече време. Аз не бързам. Много хора ми се доверяват.

Кетрин пазеше миналото си в тайна, сякаш бе скъпоценно бижу, но накрая почувства, че няма какво толкова да крие.

Знаеше всичко за семейството на Джо, а мълчанието й, когато станеше дума за нейните родители, вече изглеждаше прекалено. Затова един ден седна и му разказа за лудата си майка и за липсата на баща.

— А пък аз очаквах да ми кажеш, че си убила някого! — възкликна Джо. — Защо се държиш така, сякаш имаш от какво да се срамуваш?

— Искаш да кажеш, че нямам?

— Разбира се.

— Но аз съм незаконородена.

— Ти си Кетрин Кейси.

Изтощена от признанието, Кетрин полегна за няколко часа, но почувства как душата й се освобождава от страховете. А Джо започна истински да я опознава.

— Става нещо странно — каза Тара на Кетрин.

— Какво?

— Мисля, че превъзмогнах мъката си по Томас.

— Чудесно! Е, това се очакваше. Както казва Джо: „Времето лекува всички рани.“

— Не, нямам предвид, че е станало по-лесно — настоя Тара. — Просто тази сутрин, когато се събудих, проблемите бяха изчезнали.

Наистина имаше разлика. Обикновено се будеше и болката липсваше в първите няколко секунди, но постепенно идваше на фокус като проявена снимка.

— Изчезна. Изпари се — добави Тара. — Струва ми се, че въобще не съм живяла с него. Освен това съм доволна, че го забравих, защото не ме заслужаваше.

— Най-после нещо умно!

— Сега дори изпитвам съжаление към него.

— Не прекалявай.

— Така е, Кетрин. Той никога няма да бъде щастлив.

— Прекрасно. Томас не заслужава щастие.

— Независимо какво правех, той никога не бе доволен. Ако бях станала кльощава като клечка, щеше да се захване с нещо друго. Защото проблемът не бяха килограмите ми, а самият той.

— Нали не го казваш само заради мен? — подозрително попита Кетрин.

— Не! Не е ли страхотно? Преди исках да се появя неочаквано пред очите му, за да види колко съм отслабнала, но сега изобщо не ми пука. Не ми пука и за Марси. Ти беше абсолютно права — Томас ще превърне живота й в ад. Убедена съм, че й е казал как все съм била в лошо настроение, също както разказваше на мен за предишните си приятелки, та да се страхувам да показвам емоциите си. Но вече не ми пука! Животът ми не е скапан и си го харесвам!

Хванаха се за ръце и заподскачаха весело.

— Не че държа да имам деца, но сега поне имам избор, за разлика от горката Марси, която щеше да се забавлява повече с банката за сперма — ухили се Тара. — Благодаря ти за всичко, Кетрин. За това, че ме подслони и ме изтърпя. Още този уикенд ще започна да си търся собствено жилище. Но най-вече ти благодаря, задето не ми позволи да му звънна или да отида при него.