Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

Внезапно видя нещо, което го накара да замръзне. По четката имаше адски много косми. Червени. Неговата коса!

Четката падна от ръката му и той се вторачи в огледалото. Стори му се, че косата на темето му оредява. Какъв кошмар! Оплешивяваше! Пред очите му заиграха черни петна. Не можеше да загуби косата си! Нуждаеше се от нея! Най-вече заради кариерата си!

Ужасено си припомни баща си, оплешивял прекалено рано — не че това бе проблем, ако си пощаджия. Но Лоркан беше актьор. Външният му вид бе изключително важен. Какво щеше да прави? Разумно ли бе, ако темето му се оголеше, да остави косата си отзад дълга като Майкъл Болтън? Или да я обръсне напълно като Грант Мичъл?

Готов още малко да се разплаче, Лоркан отново се погледна. И се зачуди защо въобще се тревожеше. Имаше много коса. Тонове коса. Дълга и гъста, лъскава и къдрава. Шампоан за обем. Точно така! Леко да я повдигне над челото си. А и малко от новата пяна на „Вела“ щеше да свърши работа. Той намигна на отражението си в огледалото, ухили се и заповяда:

— Не се променяй!

— Как изглеждам? — попита Тара, елегантна и сексапилна в черен прилепнал гащеризон.

— Чудесно. Тара…

— Ами ако този Бенджи е готин? — зачуди се тя.

— Тара, случи се нещо — прекъсна я Кетрин. — Докато се къпеше, се обади Сандро.

— О, Господи! — изстена Тара и се отпусна ужасено на стола.

— Не, не! Новината е добра.

Пребледнялото лице на Тара надникна изпод пръстите й.

— Новината е чудесна. Сандро каза, че от вчера туморите на Финтан са започнали да намаляват.

Тара слушаше внимателно, но още не сваляше ръце от лицето си.

— Буцата на врата му се стопила наполовина, а туморите в панкреаса почти не се усещали.

— Слава богу! — засмя се Тара през сълзи. — Крайно време беше. Цели шест месеца химиотерапия. Ами гърдите и костния му мозък?

— Трябва да направят още няколко изследвания, но ако положението в лимфните му възли се е подобрило, има голяма вероятност и на останалите места да стане същото.

— Не мога да повярвам! Не мога да повярвам! Толкова отдавна не е ставало нищо хубаво… вече започвах да се страхувам, че няма никаква надежда.

— Знам.

— Едва ли не се бях примирила с мисълта… не, не се бях примирила — поправи се бързо тя. — Но смятах, че ако Финтан не оздравее, шокът няма да е прекалено силен. Разбираш ли ме?

Кетрин кимна.

— Но това е великолепно! — извика Тара и очите й заблестяха от сълзи.

— Не трябва да се радваме прекалено — предупреди я Кетрин. — Болестта е непредвидима.

— Я стига! Искам да се радвам. Да отидем ли да го видим веднага?

— Не — отговори Кетрин. — Ще отидем утре. А сега излез и се забавлявай.

Нямаше търпение да се отърве от Тара, защото от вчера искаше да обсъди нещо с Джо.

— Добре. Ще се видим по-късно.

— Приятно прекарване! Чао!

Вратата се затръшна зад Тара.

— Джо?

— Ммм?

— Станало ли е нещо между теб и Анджи? Колежката ни Анджи?

Кетрин усети как Джо застина, сякаш кръвта му се бе смразила. После седна изправено на канапето и я погледна тъжно.

— Не си длъжен да ми отговаряш — бързо излъга тя. — Не е моя работа. Но вчера сутринта Анджи ни видя да отиваме заедно на работа и ме попита дали сме гаджета. Отговорих, че не сме, но ми се стори доста разстроена. Затова… ами… чудех се дали си имал нещо общо с нея.

Джо я погледна нежно, после леко се намръщи. Отвори уста да заговори. Кетрин изпита неудържимо желание да чуе отрицателен отговор.

— Да — призна той.

Стори й се, че върху главатай е паднала гигантска тухла. Не полудявай, строго си нареди тя. Не се превръщай в Глен Клоуз от „Фатално привличане“.

— Колко дълго? — попита Кетрин със свито сърце. — Имам предвид, какво ста… Имам предвид, дълго ли бяхте гаджета? Беше ли влюбен?

— Не — изморено отговори Джо. — Нищо такова. Изкарахме само една нощ заедно.

Една нощ стига, ревниво си помисли Кетрин. Представи си красивата фигура на Анджи и й се прииска да убие Джо.

На всичкото отгоре подозираше за коя нощ точно става дума. А това още повече влошаваше нещата. В деня, когато обвини Джо в сексуален тормоз, той излезе да пийне с Анджи, а на другия ден се появи на работа със същите дрехи. Тогава сърцето й се бе свило от ужас, а сега бе още по-лошо. През последните пет месеца събираше кураж да попита Джо какво се бе случило, но не смееше, защото се страхуваше от отговора. Но след като видя колко разстроена бе Анджи, реши, че няма избор.

— Не трябваше — тъжно каза Джо. — Обикновено не правя такива неща. Но съм човек и допускам грешки.