Хаим Оливер: Рицарят на Бялата дама

— Има, разбира се! Това съм го чел в едни спомени на монаха.

Отвън долетя пронизителна свирка.

— Доктор Майспо! — съобщи Спас Дългия. — Да вървим! Романа ще ти го разкажа друг път… — И вече на двора погледна към прииждащите отвсякъде ученици и с вдъхваща спокойствие сигурност завърши: — А ти не обръщай внимание на данколовците. В главите си те вместо мозък имат сталактити и сталагмити.

Валери трудно позна местността, толкова на слънце всичко изглеждаше различно от снощната обляна в лунни лъчи картина. Но видя отпред остъклената сграда, вдясно разкопките и веднага се ориентира. Всъщност всичко бе просто като шахматна позиция до третия ход.

Целият комплекс „Термалия“ бе кацнал на върха на хълма. Долу лежеше градчето и от класните стаи можеха да се видят гарата, площадът, стадионът, новият ГУМ и бялата лента на реката. Нагоре пък се извисяваха първите гърбици на планината. Комплексът се състоеше от четири постройки: училището, двете общежития и физкултурния салон. Наоколо бяха развалините на Улпия Термалия, които се простираха почти до полето. За двор служеше тревистата поляна между общежитието и разкопките, същата, в която Валери се бе опитал да пълзи и която щеше да стане свидетел на много, вълнуващи събития от неговия живот…

Той обаче още не знаеше това, макар че когато изтича към поляната, в главата му вече гореше онази мисъл, която щеше да даде тласък на тия събития: да открие Черния войвода, да му отмъсти!

Докато търсеше място в строя, той поразгледа новите си съученици. Както навсякъде, и тук имаше хлапенца, които идеха от четвъртите класове, имаше и почти юноши и девойки, които скоро щяха да преминат в гимназията. И както навсякъде, малките гледаха със страхопочитание на големите, а големите им отвръщаха със снизхождение.

Валери последва Спас Дългия. В същия миг до него се лепна едно момче, което се отличаваше от всички останали с особената си външност. То имаше съвсем бяла коса и бели вежди, тъмночервено лице, големи уши и приличаше на фотографски негатив. То се усмихна с добродушна усмивка и подаде ръка:

— Здрасти! — рече то. — Вярно ли е, че си шахматист?

— Вярно — отвърна Валери. — Кандидат-майстор…

— Гениално!

— Да. И един ден ще стана гросмайстор!

Бялото момче едва не се пръсна от възторг:

— Еха! Знаеш ли какво? Аз за първи път виждам жив кандидат-майстор. — Бялата му усмивка засия. — Добре, че дойде, защото тук почти няма с кого да играеш шах. Само с Гърбатко. Той е гениален, но е много зает. Всички останали са пощурели по борба, а момичетата само за Мария Гигова сънуват. Искаш ли да станем приятели?

— Щом като настояваш — рече Валери.

— Значи, сме приятели! — Момчето отново подаде ръка. — Аз се казвам Мишо, ама ми викат Белия облак. Защото имам бяла коса…

Аз се казвам Валери и си имам папагал.

— Свръхгениално! Искаш ли да седим на един чин? Ще говоря с Гърбатко, той ми е приятел.

В този момент Валери зърна Елка. Тя тичаше към плаца заедно с група момичета, развявайки златната си плитка под утринното слънце. Погледът й се плъзна върху лицето му и го отмина с безразличие. Изтръпнал, той я проследи с очи.

— А аз не обръщам никакво внимание на момичетата — рече с небрежен тон Белия облак. — Знаеш ли какво казва Ницше за жените? Че са непълноценни същества. Затова са и кьопави в шаха, математиката и киното. На тях им дай топки и кукли. Но ако искаш, мога да те запозная с Елка, тя ми е приятел…

— Не, не! — уплашено отвърна Валери, още повече че не знаеше кой е Ницше. — Няма нужда!… — И продължи да търси данколовците сред десния фланг на строя, където се нареждаха най-високите.

И веднага откри черния: огромен, широкоплещест, с бедра като римски колони, малка глава и стърчащ на върха й черен перчем. Имаше кръгли очички и високо вдигнати дъгообразни вежди, които му придаваха постоянен израз на учудено глупаче. Позна го по копчетата на ризата, подредени като неграмотни пешки. Той се разправяше, като подскачаше на място и се боксираше с невидим противник. Около него същото правеха още няколко момчета. Всички те от време на време се обръщаха към Валери, шушнеха си нещо и си умираха от смях. Дребосъчето го нямаше между тях.

— А този, дето гледа насам — подхвана усърдно своите информации Белия облак, — е Тото Тотото. Искаш ли да те запозная с него? Той ми е приятел.

— Откъде е?

— От София. Там е бил футболист, но са го изгонили от отбора за недисциплинираност. Това съм го чел даже — в една книга, казва се „Гол от засада“. Доктор Майспо казва, че Тото е гордост на училището и че един ден ще прослави и България.