Хаим Оливер: Рицарят на Бялата дама

— Лека нощ! — отвърнаха момичетата.

Той се обърна и си тръгна — по пижама, смачкан, бос, тънък, чорлав, с налепени по тила стръкчета трева. Чувствуваше на гърба си насмешливите погледи на момичетата и му идеше да хукне и да се скрие зад дърветата.

Но не хукна. Премина цялото разстояние до стаята си равномерно, хапейки език да не кихне, а като стигна под прозореца, повдигна се на перваза и с огромна мъка се прехвърли вътре. Там вече кихна.

Дебелият спеше. На пода сред гащи, фанелки и аспирини се върдаляха партиите на Алехин, празната шахматна кутия, кафезът на Лори, книгите. Погледна навън в мрака. Там някъде сред развалините лежаха бронзовите фигурки. Трябваше да ги намери! Да намери Бялата дама!

Ала не излезе. Страхуваше се.

От мрака, от гората, от призрака на цар Михаил.

От повторна среща с Елка.

И заплака.

Плачеше за всичко: за родителите си и за шахкръжока в София, за загубените фигурки, за своята самота и за унизителното си кихане пред момичетата…

Хлипайки, прибра вещите си, после почти с автоматично движение измъкна от джоба на сакото си мънинко като цигарена кутия шахче, чиито фигурки се задържат върху таблото с помощта на магнитчета, взе електрическото си фенерче, загаси лампата, легна, облегна се удобно на възглавницата, с още по-механично движение глътна аспиринче, светна с фенерчето, постави кутията върху коленете си, подреди фигурките и заигра срещу черните…

След третия ход престана да хлипа, след петия забрави къде се намира, след седмия вече щурмуваше центъра на черния цяр…

На единайсетия ход, тъкмо когато обмисляше сложна комбинация, усети на рамото си трептящото телце на Лори. Той се усмихна и го погали по меката перушина. А папагалчето, като оцени с един поглед разположението на силите върху таблото, дрезгаво произнесе:

— Офицеррр, напррред!

— Мълчи! — прошепна Валери. — Какво разбираш ти от шах?

И премести офицера напред.

Така играха, докато луната окончателно се скри.

После заспаха.

— Добррроутррро!

Валери се събуди и първото нещо, което като светкавица проряза съзнанието му, бе образът на едно момче в смачкана пижама, което киха пред Бялата дама и произнася кобните думи: „Но ще ги набия! Непременно ще ги набия.“

Кацнал върху гардероба, Лори повтаряше папагалски: „Добрррутррро! Добрррутррро!“ Дебелото момче припряно се обличаше.

Валери скочи. И изстена. Боляха го китките на ръцете, гърбът, вратът. На бедрото личеше синината от ощипването. С мъка се наведе, прибра шахчето и угасналото фенерче и ги пъхна под дюшека.

Започваше първото му утро в новия интернат.

— Хайде да се запознаем! — предложи той. — Аз съм Валери.

— Аз Добромир — отвърна дебелото, без да го погледне.

— Защо не ми помогна снощи? Нали си пионер?

Добромир дълго мълча, уж оправяйки леглото си. На края все пак продума:

— Аз съм късоглед. И пея в хора.

— Въпреки това аз ще ги набия! — процеди през зъби Валери и отново се учуди на думите си.

— Недей! Те са шампиони по борба.

— Голямо чудо! — рече наперено Валери.

Прозвуча звънец.

— Това е за физкултурата — обясни Добромир и без да чака втори сигнал, изскочи навън.

Валери заключи Лори в кафеза и също излезе.

В коридора момчетата от съседните стаи притичваха покрай него и от израза на лицата им разбра, че вече знаят за снощното „кръщаване“. Някои го поздравяваха с потупвания по рамото, други се подхилваха, трети си даваха вид, че не го забелязват.

При изхода го спря едно високо, слабо момче с продълговато лице, дълги ръце, дълги крака и спокойни, сиви очи. Той мълчаливо огледа Валери, сякаш проучваше има ли смисъл да се занимава с него или не. Най-после се реши и заговори:

— Чух, че си донесъл много книги.

— Донесох — отвърна Валери, озадачен от внезапния въпрос. — Кой си ти?

— Аз съм Спас Дългия от шести бе. Има и един Спас Късия, от шести ве. А исторически романи донесе ли?

— Не. Само шахматни.

— Е, нищо… — Спас Дългия се поогледа наоколо и тихо добави: — Аз пиша исторически роман, истински, с герои от средните векове!

И тъй като Валери не се учуди, той продължи:

— В него се разказва за последните дни на цар Михаил Шишман, как се сражавал със сръбския крал Стефан Дечански, как скрил съкровището си в подземията на Улпия Термалия, как го убили и как се превърнал в призрак…

Валери си спомни снощните виолетови светлинни.

— Ама вярно ли е, че тук има призраци? — попита той.