Хаим Оливер: Рицарят на Бялата дама

— Да ли рече? — продължи с неравния си глас черният. — Добре, сега великодушно ще ти отпушим устата, само че да не си помислил да викаш пак, че викнеш ли, ще ти я залепим, безпощадно с резолирбанд!

— Изолирбанд — поправи го най-малкият със звучен, чист сопран.

— Голямо чудо! — изръмжа черният. — Той ме разбира и така. Нали бе?

Рицаря кимна, черната лапа смъкна кърпата, той пое дълбоко дъх. Сега, макар че ръцете му бяха още вързани, почувствува се по-добре. И както обикновено при опасност, премина към онова състояние на блажена бистрота на ума, когато с един само поглед върху бойното поле можеше да обхване обстановката, да прецени разположението на силите и възможния изход от борбата.

Стаята бе малка, с двете легла и масата, с гардероба и куфарите върху него. Прозорецът беше отворен, зад него се мержелееха боровете, римските разкопки, старите крепостни стени, далечният сърп на луната. Той беше съвсем сам — на пъзльото с големите зеници не можеше да се разчита. Нападателите пък бяха четирима. Двама от тях носеха спортни анцузи; третият, дребен, истински маляк, бе по фанелка и гащета; черният — в ковбойска риза и протрит джинс. В мозъка на Рицаря завинаги се запечата броят на кончетата на ризата: първото, третото и четвъртото липсваха и напомняха неграмотно подредени пешки.

Явно съотношението на силите бе в негова вреда. На негово място всеки разумен играч би се отказал от борбата.

Всеки друг, но не и той. Ненапразно той е Рицаря на Бялата дама!

— Разбра ли? — повтори въпроса си черният.

— Разбрах — отвърна Рицаря.

— Добре… — рече другият, удовлетворен. — Сега ти ще положиш пред нас клетва за вярност, но преди това, за да разбереш кои сме, ние великодушно ще ти кажем кои сме, за да не разправяш после, че не сме те предупредили.

Поотмести пред устата си чорапа, който превръщаше думите му във фъфлене, наплюнчи пръст, позаглади перчема на върха на главата си и продължи със смешния си пречупен глас:

— Слушай сега! Ние сме могъщата бойна чета „Дан Колов“, дето е великодушен покровител на „Термалия“, а аз съм нейният войвода. Тук ние заповядваме на всички на какво да играете, кога да влизате във физкултурния салон, а също така на кое кино да ходите и с кои момичета да танцувате в неделя следобед. И прочее. В замяна на това ние великодушно ви пазим от големите класове и от Осоговския тигър. А също така ние ви охраняваме от призрака на цар Михаил Шишман, дето броди в мазетата на римляните, за да си пази съкровището. В замяна на това вие ни водите на криминални, ковбойски и шпионски филми, черпите ни солени страгали и ако поискаме, ни пишете домашните по математика. Те това е! Чу ли?

Завършил своята дълга реч, която произнесе с големи затруднения, черният пое дълбоко дъх, позаглади перчем и повтори:

— Чу ли?

— Чух.

— Я повтори!

Рицаря повтори всичко, дума по дума. Черният си глътна езика.

— Ей! — каза той — Ти си бил феминен бе!

— Феномен — поправи го малякът. — Феминен значи на френски „женски“.

— Така де, феномен! — рече добродушно черният. — Аз имам по френски тромбе. Значи, всичко помниш, а?

— Да — отвърна Рицаря кратко. За него наистина не представляваше никаква трудност повторението на няколко глупави изречения. Ненапразно учителите го наричаха „вундеркинд“.

— А сега — подхвана черният, — преди да положиш клетва, ще ти покажа колко съм силен. — Протегна ръка встрани, малякът чевръсто му подаде една керемида. Черният я положи върху лявата си длан и с рязък удар на десницата си я преполови. Сетне небрежно захвърли парчетата през прозореца. — Видя ли? А сега да почнем. Как се казваш?

Рицаря не отговори.

— Ей! — ядоса се другият. — Значи, си инатчия, а?

Мълчание.

— Добре тогава, щом като си такъв фатален, ние ще ти зададем още един въпрос и ако пак мълчиш, ще постъпим така безпощадно с тебе, че после на колене ще ни се молиш, но няма го майстора! В кой клас си?

Пак мълчание.

— Не виждаш ли какъв е слабак, войводо! — обади се дребосъкът със сопрана си. — Сигурно е в трети клас. За половин манш ще му направя туш.

Пленникът заплашително изръмжа. В отговор малякът го щипна по бедрото. Той изпищя.

В съседното легло дебелото момче панически се закри презглава с одеялото.

— Видяхте ли? — засмя се презрително малякът. — А ми се прави на Олег Кошевой.

— Кой е тоя бе? — попита черният строго, сякаш никой нямаше право да говори без негово разрешение.

— От книгата „Млада гвардия“ — поясни веднага дребосъчето. — Умря, ама нищо не издаде на фашистите. Като Малчика.