Хаим Оливер - Рицарят на Бялата дама

Разбира се, знаеше, че не съществуват никакви призраци и вампири, че тия бели грамади оттатък са само останки от римско селище, и все пак… нали по тия места е имало гробища, а в гробищата стават какви ли не неща!…

Положи усилие да се овладее и като заби пета в тревата, запълзя гърбом към общежитието. Но скоро се задъха и с огорчение си помисли, че никога не би могъл да се добере до стаята си. Ония данколовци бяха прави: той бе слабак и половина! Отново му се дорева и този път не се сдържа: от очите му потекоха тънки сълзи.

В този момент луната се скри зад боровете.

И той видя онова.

Отначало бе едно съвсем неопределено млечнобяло сияние, което пълзеше сред белите камъни на разкопките. После се превърна във виолетова светлинна, безшумна и безплътна.

Косата му се изправи на главата.

Впил очи в това нещо, той не смееше да помръдне, макар че предателско треперене го обземаше от главата до петите, а в носа му напираше кихавица. Нима — духът на цар Михаил?… Затаи дъх, захапа език — само да не кихне! Да не кихне!

Кихна.

— Наздррраве! — прозвуча любезният крясък на Лори.

Рицаря трепна, обърна глава и успя да зърне шарените криле на папагала, които с мъка разсичаха тъмата между дърветата. В следния миг луната отново се показа и призракът изчезна.

Лори обаче не престана да вика, въртейки звучно „р“-ъто:

— Валерррри!… Дрррругарю!…

Тогава именно се появи Бялата дама.

Рицаря замига — не, не сънуваше! Тя бе все там отсреща, до стъклената постройка сред гората. Осветена от лунните лъчи, тя стоеше права и тънка като млада ела с царствено вдигната глава и със златна плитка, която щедро падаше през рамото чак до кръста й.

Тя също се взираше в него, сякаш да се увери, че това отпред е човек. После предпазливо се доближи и внезапно се провикна и гласът й прозвуча като флейта:

— Момичета! Елате! Момичета!

От постройката изскочиха още пет тънки фигурки: пет момичета в анцузи и туфли на краката. Те наобиколиха лежащия, няколко секунди стояха неподвижни, сетне бързо свалиха кърпата от устата му и го развързаха.

Той все още трепереше, лицето му бе мокро от сълзите, пижамата разкривена пред хилавите му гърди. Гледаше малката Бяла дама и му се искаше да потъне вдън земя от срам. Никога, никога през живота си не бе изпитвал такова дълбоко унижение, никога, дори когато на турнира в Международния пионерски лагер онова беззъбо хлапе от Одеса му бе направило мат в двайсет и три хода!

Той кихна. Хремата идваше.

— Какво правиш тук? — попита най-после малката Бяла дама и Рицарят отново чу вълшебната флейта.

— Нищо — отвърна той глухо, — разхождам се…

Момичетата се разсмяха.

— Ти си новият, нали? — попита пак тя.

Той кимна и обърса бузи с длан.

— Значи, пак данколовци — каза тя — Те все така правят с новите. Кръщават го. Понякога даже им мацат лицата с вакса. Трябваше да ги набиеш.

Момичетата се изпискаха и Рицаря разбра защо. Той закри гърди с предницата на пижамата, дръпна крачолите на панталоните над тънките си пищялки и се изправи.

— Сега не можах — рече той задавено. — Но ще ги набия! Непременно ще ги набия!

Това прозвуча като клетва.

Момичетата отново прихнаха във весел смях. Очевидно те хич не вярваха, че това слабичко момче с размазани по лицето сълзи ще успее да набие могъщите данколовци.

Впрочем сам той имаше усещането, че някой друг е произнесъл заканителните думи, които слагаха началото на съдбоносни събития в интерната „Термалия“…

— Как се казваш? — попита малката Бяла дама.

— Валери.

— Аз съм Елка — представи се тя, понижи глас и продължи: — Ние сме от шести бе и сме отбор по художествена гимнастика.

Валери слушаше, без да откъсва очи от златната плитка. Елка продължи още по-тихо, почти поверително:

— Само че обещай, че няма да ни издадеш!

— За какво? — прошепна той и настръхна при спомена за светещия призрак на цар Михаил.

— Че си ни срещнал тук. Ние тренираме тайно във физкултурния салон, за да не видят другите нашите съчетания и да изненадаме другарката Каблешкова.

— А, да… — отвърна той неопределено. Можеше ли да им каже, че той никога не се е интересувал от гимнастика и даже от футбол?

— Обещаваш ли? — попита тя.

— Обещавам — каза той и кихна.

— Наздраве! — обадиха се едновременно и шестте.

Поиска му се да ги помоли те също да не разправят за окаяния вид, в който са го открили, но замълча: никога рицар не моли дама!

— Е, хайде, аз да си вървя — каза той. — Лека нощ.