Хаим Оливер: Рицарят на Бялата дама

— Я гледай какъв агресор се извъдил! — рече доктор Майспо. — Още не дошел, и вече налита на бой! Така ли ви учат в София? Как се казваш? Валери. Е, добре, Валери, набий си в главата един свещен принцип: бори се само с равностойни противници! Нападнеш ли по-слаб, значи, си подлец! Нападнеш ли по-силен, значи, си глупак! Но най-добре не нападай никого… Ти, хм, нямаш лошо телосложение, само че си малко кекав…

Валери погледна стърчащия над ямата Тото и мрачно произнесе:

— Аз ще го набия и така!

Сред множеството настъпи раздвижване, кръгът се отвори, появи се гърбавият учител, задъхан, потен.

— Какво става тук? — попита той.

— Лека схватка между двама майстори на спорта — отвърна доктор Майспо. — Новият нападна Тото, а Тото в състояние на законна самоотбрана едва не го строши…

Гърбавият дълго мълча и Валери можа да види отблизо лицето му: огромно изпъкнало чело, къс, ястребов нос и необикновено проницателни очи, които сякаш виждаха и през хората. Стоеше наведен, като че гърбицата му тежеше повече от поносимото.

— Защо нападна Тото? — попита той.

Валери отклони очи: не издържаше той този всевиждащ поглед. И не отговори.

— Някой друг да знае?

Мълчание. Погледът на гърбавия се спря върху дебелото:

— Ти, Добро? Нали сте в една стая?

— Нищо не видях… — отвърна Добромир, като свали очила. — Аз съм късоглед.

Валери със свито сърце очакваше отговора на Елка, но тя също не каза нищо: все пак бе обещала!

— Благодаря ви — каза тогава гърбавият. — Можете да продължите. А ти, Валери, остани!

Двамата потънаха в прозрачната зеленина на боровете. Гърбавият крачеше мълчаливо. Валери вървеше до него и си мислеше, че сега най-добре би било да се прибере в стаята, да вземе един аспирин и разиграе една Сицилианска защита.

Навлязоха сред разкопките. Това бе един сложен лабиринт от траншеи, дълбоки и обширни ями, тесни проходи, криволичещи ровове, гладки ескарпи и просто дупки в земята. И навсякъде сред тях или над тях бяха находките. Имаше тежки гранитни блокове, основи на тухлени стени, грамадни мраморни саркофази, надгробни камъни с непонятни надписи…

— През лятото отново ще дойдат археолозите — продума замислено Гърбатко, — и ще продължат разкопките. Цял римски град са открили под тоя хълм, чак до полето. А какво още се спотайва отдолу, един господ знае.

— А вярно ли е — попита Валери, — че тук броди призракът на цар Михаил?

Гърбавият го стрелна с тъжните си, умни очи:

— Кога пък са успели да ти пуснат мухата!

— Но аз сам видях… Снощи, когато… — Валери млъкна, осъзнал, че отива твърде далече.

Гърбатко се усмихна с разбиране:

— … Когато те изнесоха навън, нали? Разни лилави светлинни, въздишки и прочее?…

Валери не отговори. Гърбавият продължи:

— Аз нито съм ги виждал, нито чувал, но ако наистина съществуват, уверявам те, в тях едва ли има нещо свръхестествено. Ще се гмурнат археолозите в земята, ще почовъркат и ще открият най-естествените причини на шумовете и светлинните… Не, тук не броди призракът на цар Михаил, макар че е бил убит някъде насам преди шестстотин и петдесет години… Няма го и неговото съкровище… — Той се поусмихна: — Пък, кой знае… може да е наистина долу… Ти бил ли си друг път в нашия град?

— Не — отвърна Валери. — Но татко ми е бил. Той е строил фабриката за кондензатори.

— Какъв е той?

— Монтажник. Замина за Куба, там ще строи завод за лед. И мама е с него. Аз също исках да отида с тях, но там е нездравословно за мен, а аз, знаете ли, съм много болен, всяка година боледувам по една болест. По-лани изкарах скарлатина, после бронхопневмония, лани ми оперираха сливиците, защото имам ларинго-фарингит, а тая зима все ме болеше синузитът и кихам… Трябва много да се пазя!

Обикновено Валери не обичаше да интимничи с чужди хора, но кой знае защо този гърбав учител му вдъхваше симпатия.

— И защо нападна Тото? — попита внезапно гърбавият.

— Той откъсна главата на моята дама — изсумтя Валери.

— Главата на твоята дама?

— Да, на бялата. И я хвърли в гората. А, също и конете, и пешките… И за малко не удуши Лори…

— А, да, спомням си, червения папагал! — Гърбавият едва скри усмивката си. — Ти шахматист ли си?

— Кандидат-майстор.

— Не е лошо! Трябва да поиграем някой ден. Участвуваш ли в състезания?

— Много пъти, когато живеех в София. Готвех се даже за спартакиадата. Но тук…

— Да, тук нямаме шахматен отбор — каза гърбавият и попита: — Е, успя ли?