Хаим Оливер - Рицарят на Бялата дама

Сложен мителшпил

Отминаваха последните дни на пролетта. Лятото се задаваше топло, свежо и преизпълнено с юношеска бодрост.

Долу градът бе заприличал на гигантски пъстър букет, сред който надничаха червените керемиди на къщите. Горе Улпия Термалия тънеше в пищна зеленина. Входовете на галериите се губеха сред малинови храсти. Към синия космос летяха прозрачните ракетки на глухарчетата и възторжените песни на славеите. Дъхаше упоително на младост.

Нима е възможно да се учи в такова време?

Интернатът бе обзет от сладостно замайване, сякаш в стаите бе впръскан хлороформ. Термалийци слушаха с половин ухо монотонните уроци, прозяваха се до разчекване на челюстите и замечтано се вглеждаха в отворените прозорци, зад които бе светът. Нямаше ги обичайните сритвания под чиновете, нямаше крясъци, нямаше ги и Гърбатко, и доктор Майспо, за да разсеят дрямката. И даже Валери и Тото съжителствуваха мирно един до друг, без да се дърлят и щипят.

Всички само чакаха последния звънец, за да се изстрелят навън и дадат воля на натрупаната през дългите студени месеци енергия, по-силна даже от водородната бомба. Тичаха и се търкаляха като бесни по тревата, прескачаха като пощурели пантери рововете на Улпия Термалия, катереха се като подгонени маймуни по боровете, боричкаха се като пробудени от летаргичен сън мечета, крещяха до пресипване и едва когато се поуталожваха, хукваха да обядват.

Хапваха набързо, надраскваха надве-натри домашните си и чак когато учителите се прибираха по домовете, си, започваше истинският живот, онзи, чийто тласък бе даден в паметния ден на посещението на гросмайстор Качалски.

Общежитията обезлюдяваха, термалийци се пренасяха около саркофага на Касиус Клей и във физкултурния салон. Наистина имаше и трето място — кабинетът по музика, но там репетираше хорът на Добромир, а той беше неутрален.

Сгушени сред разкопките, членовете на „Абдул-Аба“ провеждаха редовните си занимания по шахмат. Положили върху камъните табла, наръчници и сборници със задачи, те слушаха поредната лекция на Валери.

Никой, ама никой не бе допускал, че тази игра може да бъде тъй увлекателна! Тя разкриваше такива необозрими хоризонти на въображението, такива пленителни светове на мисълта, такива безкрайни възможности за комбинации, че новаците бяха в състояние да седят по цели часове, без да мърдат, обзети от неизпитано дотогава блаженство.

И едва по време на тия уроци абдулабайци осъзнаваха, че тази древна игра освен таланта изисква и много, много труд. Валери ги караше да четат купища книги, да правят дълги анализи на партии на велики шахматисти, да изучават наизуст хитри комбинации. И с всеки изминат ден те с ентусиазъм установяваха колко бързо напредват и това им даваше импулси за още по-настървени занимания.

После идваше редът на секция „Борба“. Момичетата си отиваха, момчетата затваряха кутиите и заемаха места в един от тревясалите римски басейни. И Валери пристъпваше към поредната теоретическа инструкция…

Отначало всичко вървеше добре и курсантите се чудеха откъде Валери, който така безславно бе ял пердах от Тото и Осоговския тигър, знае всички тия сложни термини като „борба в стойка и партер“ или „преобръщане през полумост“. Засечката настъпи в часа, когато трябваше да се премине към практика.

Валери застана в средата на изкопа, извика Белия облак и накратко му описа хватката, която трябваше да изпълни с друг борец. Белия облак се опита, но не успя.

— Глупав си, затова! — нахока го Валери. — Спасе, ела ти!

И още по-подробно обясни къде трябва да легне дланта, къде да се провре бедрото и как да се притисне рамото на противника. Спас размаха непохватно дългите си крайници, заплете се и се получи такъв смешен възел от ръце и крака, че всички се разкиснаха.

— Какво се хилите? — ядоса се Валери. — Една обикновена хватка не можете да направите! Колко пъти трябва да ви я описвам!

— Направи я ти де! — подкани го Спас Дългия.

— Това не е моя работа! Аз съм инструктор, а не чучело за обучение. Вие сте длъжни да ме слушате и толкова! Утре да не ми се явите, докато не научите наизуст първите три хватки! Разбрано?

Захвърли всичко и се спусна към градската баня.

След малко вече пуфтеше в горещия басейн и усещаше как хилядите калории като иглички проникват в тялото му. От време на време опипваше мускулите си: не стават ли по-корави!

Като се върна в стаята си, спусна завесата и се залови за гарите. Лори критично го наблюдава цели пет минути, след което одобрително кимна: