Хаим Оливер: Гол от засада

Това беше несериозно изказване и всички се замислиха над паричния въпрос. В края на краищата предложиха няколко мероприятия за събиране на левчета, като например проф. Кънчо да прави снимки със своя фотоапарат пред паметника на Братската могила, а Влади Моторетката да пренася пред хотел „Хемус“ куфари на чуждестранни туристи.

— А сега — каза проф. Кънчо — хайде да изработим план-график на победите!

Всеизвестно е, че план-графикът е най-сигурният път към шампионската титла.

— Сега е 9 юни — продължи проф. Кънчо. — Ваканцията свършва на 15 септември. Дотогава ние трябва да победим всички детски отбори и да станем национални шампиони.

— А после?

— После ще чакаме да пораснем.

Всички се съгласиха с тия мъдри слова и начертаха следния

1. От 9 до 20 юни ликвидиране на всички организационни и парични въпроси.

2. От 10 юни до 1 юли тренировки в условия, близки до природните условия в Мюнхен.

3. От 1 до 15 юли зонални мачове. Ще се играят по три мача на ден. През това време ще се учи и немски език.

4. От 15 юли до 5 август осминафинални мачове с по два мача на ден. През това време ще се учи немски.

5. От 5 август до 20 август отборът отива на пионерски лагер.

6. От 20 август до 26 август четвъртфинални мачове. През това време да се усъвършенствува немският език.

7. От 26 август до 1 септември — полуфинални мачове.

8. И на 9 септември по случай 9 септември — финален мач с победа! Хип-хип! Ура-ура-ура!

— Ами ако през това време ми оперират апандисита? — попита Влади.

— Само след финалния мач! — отсече проф. Кънчо и пристегна колана си. — Е, днес поработихме добре. Ако и до 9 септември работим така, шампионската титла ни е вързана в кърпа. А сега да вървим да обядваме.

И вече излизаха от Бункера, когато се чу гласът на Митко Пеле:

— Бате Кънчо, от колко души ще се състои нашият отбор?

Сигурен съм, че ако в този момент тук се беше появил лично Пеле от Рио де Жанейро, редутаблите нямаше да бъдат по-втрещени.

— Верно бе! — изписука жално проф. Кънчо. — Ние забравихме за играчите…

Същата вечер на много места в квартал „Редут“, върху оградата на училището, по фасадата на Кибернетичния институт, край кланицата и дори по стените на Зала „Фестивална“, се появиха бели, изписани с мастило листове от тетрадки със следното съдържание:

Който желае да участвува в страховито отмъщение!

Който иска да се прочуе за вечни времена!

Който мечтае да съкруши враговете! И прочие!

Да се яви на 10 юни, 8 часа сутринта в двора на кооперация „Лале“, срещу зала „Фестивална“.

Условия: да не бъдете куци, да не бъдете по-големи от 12 години, да имате обща бележка 4 (добър).

Донесете си свидетелството!

Тайна, запазена за вечни времена!

Хип-хип! Ура-ура-ура!

Пръв видя позивите полковник о.з. Храбров. Полковник о.з. Храбров беше много мъжествен човек: имаше голям корем, рунтави вежди и грамадни мустаци, и по време на войната не на шега тупаше хитлеристите. Сега беше пенсионер и понеже беше вдовец, всичките му помисли, извън готвенето на боб-чорба, се съсредоточаваха във футбола и по-точно в отбора на ЦПК ПЛИСКА. От сутрин до вечер киснеше в стадиона на въпросния отбор и вършеше всичко за неговия разцвет: съветваше играчите как да играят, треньорите — как да тренират, лекарите — как да лекуват, журналистите — как да пишат, викачите дори съветваше как да викат по време на мач… Неотдавна, при срещата с ЖСК СЛАВА, той — получи парализа на езика и три дни лежа в „Пирогов“, отдел „Глухонеми“…

Та сега, като видя белите листчета, смръщи вежди и осука мустак. Хм, хм, каза си той, какъв е този РЕДУТ? Какво е това „Хип-хип-ура“? И усетил опасност за своя скъп отбор, той реши да провери каква е тази работа.

Втори забеляза позивите телевизионният режисьор другарят Антон Антонов. Очите му бляснаха от възбуда. Да, помисли си той, ето една находка, от която може да излезе нещо. И си обеща да проучи по-отблизо нещата.

Вечерта пред едно от листчетата се спряха инж. кака Вера и инж. бате Ники. Като прочетоха какво пише в него, те едновременно възкликнаха:

— Та това е работа за нашия Бобо!

И побързаха за в къщи, за да съобщят интересната новина на Бобо Черното око, който си умираше от скука без приятели.

Пред позивите се спираха и други хора, четяха, цъкаха и отминаваха. Предпоследен видях позива аз, а последна — леля Гица. Тя тъкмо се връщаше от сладкарницата, където си беше хапнала шест толумби със сироп, две пасти с каймак, три малебита и два сладоледа без каймак (леля Гица тежи 129 кила), и пред входа на кооперация „Лале“ в очите й като трън се забоде белият лист. Тя изтръпна. После, без да се двоуми, изтръгна позива с нокти и се втурна към дома на кварталния милиционерски отговорник…