Хаим Оливер: Гол от засада

Журито, настанено пред входа, се състоеше от проф. Кънчо, Гошо Йогата и Влади Моторетката. Андреа и Митко Пеле бяха роби-асистенти.

Първо напред пристъпи едно малко като фъстъче момченце с бретонче на челото. Имаше сини очи, бели коленца и изглеждаше съвсем малолетно: липсваха му сума зъби. Като видя обаче свидетелството му, журито си глътна езика: отгоре до долу като тумбести войничета се бяха наредили само шестаци!

— Хм… — поизкашля се проф. Кънчо. — Немски знаеш ли?

— Знам.

— Какво играеш?

— Център-нападател — леко изфъфли момченцето през беззъбата си уста.

— В кой клас си? — обади се Влади Моторетката.

— Минах за втори.

— Млечни зъби не приемаме! Ние съставяме национален отбор, а не детски ясли. Да те няма!

Фъстъчето едва не се разплака, но не мръдна от мястото си.

— Чуваш ли? — извика Влади. — Хайде, беж!

Кандидат № 1 се отдръпна встрани, загледан със завист в останалите момчета.

Защо Влади го отряза така безцеремонно? Много просто: той нямаше намерение да отстъпи никому мястото си на център-нападател на отбора!

— Следващият! — провикна се проф. Кънчо.

Пред журито застана един дългуш с неизрязани нокти и неумит врат. Свидетелството му сочеше тройки и двойки.

— Не може! — отсече журито. — Друг!

Третият не знаеше немски и също отпадна. Четвъртият се чудеше коя е третата планета на слънчевата система и не бе приет. Петият, шестият, седмият… Кандидатите минаваха и никой не отговаряше на условията. Дойде ред на № 17.

Беше едно тънко момче и като го видяха, всички се засмяха, защото цялото му същество бе усмивка. Усмихваха се неговите очи, бузи, брадичка, а устата му, голяма, се усмихваше дъгообразно от едното до другото ухо (виж рис. 8) 5 5 — Бел. ventcis . Свидетелството му бе шарено — от тройки до шестаци. Той заяви, че се нарича Льонка Пантерата, че знае малко немски и че е най-големият вратар на републиката.

— Дали си голям вратар, ще видим после — забеляза проф. Кънчо. — А сега да проверим дали си умен, защото на нас не ни трябват глупави играчи, нали?

— Не — каза Льонка и се засмя. — Не ни трябват.

— Защо се хилиш, бе? — попита Влади.

— Така — отвърна Льонка Пантерата и се засмя.

— Добре. Кажи сега, коя е най-високата планина в света?

— Чонгмолунгма — отвърна без колебание Льонка.

— Коя е третата планета на слънчевата система? — попита Йогата, уверен, че този смехурко няма да отговори на този космически въпрос, но Льонка мигновено отвърна:

— Земята.

Журито се вгледа по-внимателно в кандидата. Последва друг въпрос:

— Кой е най-великият футболист на всички времена?

— Лев Яшин.

— Не е вярно! — провикна се Митко Пеле. — Най-великият футболист на всички времена е Пеле от Рио де Жанейро!

Льонка Пантерата се ухили:

— Да, ама Лев Яшин е вратар, аз също съм вратар и затова Лев Яшин е най-великият играч на всички времена.

Митко Пеле не възрази, засрамен.

— Колко конски сили има Москвич 412? — попита внезапно Влади Моторетката.

— Москвич 412 има 55 конски сили, Волгата — 72, Фиат — 125, Фолксваген — 45 — изпя, без да му мигне окото, Льонка Пантерата.

Журито, онемяло, слушаше отличните знания на кандидата, които, честна дума, бяха предостатъчни за национален футболист. Проф. Кънчо заяви, че №17 е издържал първия кръг по умност и да чака вън. Льонка скочи на стъпалата, лек и гъвкав, й застана срещу фъстъка с млечните зъби.

Селекцията продължи. Кандидатите безпощадно отпадаха…

Докато в Бункера остана последният: №49!

Този кандидат беше много живописен: едър, набит, с червени гащета и фанелка. Носеше футболни обувки, а на главата си — жокейско шапче с надпис ТОТО. Фигурата му имаше всичките белези на оживена спортна дейност: цицини по челото, синини по ръцете, рани по коленете. А веждите му бяха вдигнати нагоре и му придаваха вид на учудено глупаче. (Виж рис. 11) 6 6 — Бел. ventcis

— Име и презиме? — попита проф. Кънчо.

№49 се приближи лениво до журито, сякаш му правеше огромна услуга, че изобщо се явява на изпита.

— Тото Тотото — отвърна небрежно той.

— Свидетелство?

— Немам.

— Че как така?

— Така! Аз не ходя на училище.

— Защо? — запита все по-учуден председателят на журито.

— Защото не ми се учи… Аз съм футболист, а не зубрашка коза като вас.

Влади веднага скочи и протегна юмруци.

— Ей, да не обиждаш, че знаеш ли?

— Какво да знам?

— Като ти фрасна една по китарата, ще видиш какво?

— Фрасни, де!