Майкъл Крайтън - Разкриване

— „Конрад Компютърс“. Правилно. Работим по нега

— Също предпоследният.

— „Симантек“.

— Да. Да не забравяме съпруга й…

— Имам разговор в „Ко Стар“.

— Ами историята с „Интернет“? „Приятелят“?

— Работим по него.

— Трябва да проверим училището, в което е учила Джонсън, и колежа „Васар“.

— Дадено.

— Важни са по-новите сведения. Съсредоточи се върху „Конрад“ и съпруга.

— Добре — каза Алън. — „Конрад“ ще създаде проблеми, защото доставя системи на правителството и на ЦРУ. Вече ми изпяха дежурната песен за политиката си на неутралност и не-разкриване на данни за бивши служители.

— Тогава да им се обади Хари. Бива го по небрежни препоръки. Може да ги поразтърси, ако продължат да упорстват.

— Добре. Сигурно ще се наложи.

Алън се върна в колата. Фернандес и Сандърс се запътиха към центъра за посредничество.

— Проверявате в предишните й местоработи ли? — попита той.

— Да. Другите фирми не обичат да дават уличаващи данни за бивши служители. Години наред не посочваха нищо освен датите на назначаване и напускане. Сега обаче съществува разпоредбата за така наречените „принудителни разкрития“ и „небрежност на препоръките“. Фирмите вече носят отговорност за неразкриване на проблеми с бивши служители. Затова можем да се опитаме да ги попритиснем. Но в крайна сметка е възможно да не получим необходимата ни уличаваща информация.

— Откъде знаеш, че разполагат с такава информация? Адвокатката се усмихна.

— Защото Джонсън по природа е склонна към сексуален тормоз. Такива хора не изменят поведението си. Никога не им е за пръв път.

— Значи смяташ, че го е правила и преди ли?

— Недей да се разочароваш толкова — каза Фернандес. — Ти какво си помисли? Че го е направила само защото си пада по теб? Обзалагам се, че не й е за пръв път. — Двамата минаха покрай фонтаните в двора и се запътиха към вратата на сградата. — А сега — обяви Фернандес — да идем да изядем госпожа Джонсън с парцалите.

Точно в един и половина съдия Мърфи влезе в залата. Огледа седемте смълчани присъстващи около масата и се намръщи.

— Срещнаха ли се адвокатите на страните?

— Да — отвърна Хелър.

— Какъв е резултатът? — попита Мърфи.

— Не успяхме да се споразумеем — пак се обади Хелър.

— Добре тогава. Да продължим работата — Тя седна и отвори бележника — Има ли някакви бележки по сутрешното заседание?

— Да, ваша чест — каза Фернандес. — Имам няколко допълнителни въпроса към госпожа Джонсън.

— Добре. Госпожо Джонсън? Мередит сложи очилата си.

— Всъщност, ваша чест, първо бих искала да направя изявление.

— Да го чуем.

— Мислех за сутрешното заседание — подхвана Джонсън бавно и натъртено — и за разказа на господин Сандърс за случката в понеделник вечер. Стори ми се, че става дума за истинско недоразумение.

— Разбирам — каза съдия Мърфи със съвършено равен тон и погледна Мередит. — Добре.

— Когато Том предложи да се срещнем в края на работното време, да пийнем вино и да побъбрим за миналото, може и несъзнателно да съм се отзовала по начин, какъвто той не е очаквал.

Съдия Мърфи не помръдна Всички седяха като попарени. В залата беше съвсем тихо.

— Според мен е по-точно да се каже, че приех буквално думите му и започнах да си представям… мм… романтично преживяване. Откровено казано, не отхвърлях подобна възможност. Преди години ние двамата с господин Сандърс имахме твърде страстна връзка, помнех я като много вълнуваща. Затова, струва ми се, е справедливо да кажа, че очаквах срещата с нетърпение и може би подсъзнателно съм се надявала, че няма да се ограничим с деловите въпроси.

Хелър и Блакбърн седяха от двете страни на Мередит с каменни изражения, без никаква реакция. Двете адвокатки също не реагираха Всичко е отработено предварително, осъзна Сандърс. Какво ставаше? Защо тя променяше версията си?

Джонсън се изкашля, после продължи със същия отсечен тон:

— Смятам за правилно да кажа, че съм участвала доброволно в цялата случка. Може би в даден момент съм станала прекалено открита за вкуса на господин Сандърс. Сигурно от вълнение съм престъпила границите на благоприличието и длъжността си във фирмата Според мен е възможно. Сериозно размислих и стигнах до извода, че моят спомен за случката и разказът на господин Сандърс си приличат много повече, отколкото допусках преди.

Последва дълго мълчание. Съдия Мърфи не каза нищо. Мередит Джонсън се намести на стола, свали очилата, после пак ги сложи.