Майкъл Крайтън - Разкриване

— Добре — каза Сандърс. Погледна листовете пред себе си и известно време мълча. — Гари… Част от материалите са от нашата фирма. Някои са вътрешни доклади.

— Да. Е, и какво?

— Как си се сдобил с тях?

Босак се ухили.

— Хей. Хич не ме питай, няма да ти кажа.

— Как получи досието от „Дейта Дженеръл“?

Босак поклати глава.

— Нали за това ми плащаш?

— Да, но…

— Хей. Искаше да проверя един от твоите служители и го направих. Момчето е чисто. Работи само за теб. Искаш ли да научиш още нещо за него?

— Не.

Сега пък Сандърс поклати глава.

— Прекрасно. Имам нужда от сън. — Босак събра всички документи и ги сложи обратно в куфарчето. — Между другото, ще ти се обадят от съда.

— Аха.

— Мога ли да разчитам на теб?

— Разбира се, Гари.

— Казах му, че съм ти консултант. По сигурността в далекосъобщенията.

— То си е точно така.

Босак изключи мигащия заглушител, прибра го в куфарчето и пак свърза телефоните.

— За мен винаги е удоволствие. На теб ли да оставя сметката или на Синди?

— Аз ще я взема Довиждане, Гари.

— Хей. Винаги съм на твое разположение. Ако ти трябва нещо, знаеш къде да ме намериш.

Сандърс погледна сметката от „НЗ Профешънъл Сървисиз“, Белвю, щата Вашингтон. Името на фирмата беше шега на Босак: буквите НЗ означаваха „необходимо зло“. Обикновено компютърните фирми наемаха пенсионирани полицейски служители и частни детективи за проверки на информация, но понякога прибягваха до услугите на хора като Гари Босак, които незаконно влизаха в електронните бази данни, за да проверят заподозрени служители. Предимството им беше, че работеха бързо — често пъти докладваха след броени часове или едно денонощие. Разбира се, методите на Босак не бяха позволени. Само с наемането му Сандърс бе нарушил поне пет-шест закона Но компютърните фирми приемаха проверките на своите служители като обичайна практика, защото за един-единствен документ или план за разработка на нов продукт конкуренцията бе готова да плати стотици хиляди долари.

При това проверката на Пит Нийли имаше особено значение. Той работеше по съвсем нови алгоритми за сгъстяване на данните при кодиране и декодиране на видеоизображение върху лазерни СД-РОМ дискове. Задачата му беше ключова за новата технология „Туинкъл“. Излизащите от диска високоскоростни дигитаини образи щяха да променят мудната технология и да доведат до революция в образованието. Но ако алгоритмите на „Туинкъл“ попаднеха в ръцете на конкурент, преднината на „Диджи Ком“ щеше да се стопи, а това би означавало…

Вътрешната уредба зазвъня.

— Том — обади се Синди, — единайсет часът е. Време е за срещата на групата за нови изделия. Да ти дам ли дневния ред, за да го прегледаш по пътя?

— Не днес — отвърна той. — Струва ми се, че знам какво ще обсъждаме.

Срещата на групата за нови изделия вече бе започнала в заседателната зала на третия етаж. Такива срещи се провеждаха всяка седмица и на тях ръководителите на отдели обсъждаха проблемите и разменяха информация. Обикновено председател беше Сандърс. Около масата седяха главният програмист Дон Чери, темпераментният завеждащ проектантския отдел Марк Луин, облечен изцяло в черно от „Армани“, и Мери-Ан Хънтър, шефка на отдела за предаване на данни. Дребничка и припряна, Хънтър носеше тениска, шорти и анцуг „Наики“ — никога не обядваше и след всяка среща излизаше да направи пет мили крос.

Луин беше изпаднал в обичайния си изблик:

— За всички в нашето направление е обидно. Нямам представа как е получила назначението. Не зная каква е квалификацията й и дали отговаря на изискванията за длъжността..

При влизането на Сандърс той спря насред изречението. Настъпи неловка тишина. Всички млъкнаха, погледнаха го, после отместиха очи встрани.

— Имах усещането — усмихна се Сандърс, — че ще говорите тъкмо по този въпрос. Мълчанието продължи.

— Хайде, хайде — подметна Сандърс и се настани на един стол, — не сме на погребение. Марк Луин се изкашля.

— Извинявай, Том. Според мен това на нищо не прилича.

— Всички знаят, че трябваше да назначат теб — каза Мери-Ан Хънтър.

— Всички сме потресени, Том — продължи Луин.

— Да — потвърди Чери ухилен. — Какво ли не направихме, за да те уволнят, но и през ум не ни е минало, че ще стане.

— Трогнат съм — отговори Сандърс, — но фирмата е на Гарвин и той може да прави каквото си поиска И в повечето случаи е излизат прав. Пък и съм възрастен човек. Никой не ми е обещавал нищо.