Майкъл Крайтън - Разкриване

— Хей, това е по времето, когато си бил в Кюпъртино. Там пазят ли документацията? Съхраняват ли я на фиш, или просто я изхвърлят?

— Нямам представа.

— Искаш ли да проверя?

— Не сега — каза той и затвори.

Не му се искаше да пита в Кюпъртино тъкмо в този момент. Не точно сега.

Разтри клепачите си с върха на пръстите. Мислите му се отнесоха назад във времето. В съзнанието му пак изплува цветето от витража. Беше прекалено голямо, ярко и банално. Именно баналността му неизменно го смущаваше. Тогава живееше в един от жилищните комплекси на Мерано Драйв. Двайсет блока с апартаменти, скупчени около студен маломерен плувен басейн. Всички обитатели на сградата работеха във фирми, които се занимаваха с високи технологии. Никой не ходеше да плува в басейна Сандърс също не се задържаше кой знае колко вкъщи. По онова време ходеше заедно с Гарвин до Корея два пъти месечно. Тогава всички пътуваха с най-евтините билети. Не можеха да си позволят дори бизнескласа.

Спомни си как се прибираше у дома след изтощителен дълъг полет и първото нещо, което зърваше, беше проклетото цвете от витража на входната врата.

А Мередит по онова време обичаше да носи бели чорапи, бял колан с бели цветчета на жартиерите и…

— Том?

Сандърс вдигна очи. На прага стоеше Синди.

— Ако искаш да се видиш с Дон Чери, по-добре тръгни веднага, защото в десет и половина имаш среща с Гари Босак. Стори му се, че тя се държи с него като с инвалид.

— Синди, нищо ми няма.

— Знам. Просто ти напомням.

— Добре, ей сега ще ида.

Забързан по стълбите към третия етаж, Сандърс изпита облекчение, че се е откъснал от спомените. Синди постъпи добре, като го накара да излезе от кабинети: Освен това му беше любопитно да разбере докъде е стигнал екипът на Чери с Коридора.

Всички в „Диджи Ком“ наричаха Коридора ВИС: „виртуална информационна среда“. ВИС допълваше „Туинкъл“ и представляваше вторият основен елемент от очертаващата се бъдеща дигитална информация според вижданията на „Диджи Ком“. Занапред информацията щеше да се съхранява на дискове и да се предоставя на потребителя във формата на големи бази данни по телефона В момента потребителите виждаха информацията на плоски телевизионни или компютърни екрани. Това беше традиционното представяне на информацията през последните трийсет години. Най-радикални и най-вълнуващи се оказаха виртуалните среди. Потребителите слагаха специални очила, за да виждат компютърните триизмерни изображения и да изпитват усещането, че наистина се движат в някакъв различен свят. Десетки високотехнологични фирми се надпреварваха в разработването на виртуални среди. Технологията беше интересна, но в същото време и много сложна ВИС бе един от любимите проекти на Гарвин в „Диджи Ком“. Той беше хвърлил доста пари в него и караше програмистите на Дон Чери вече две години да работят денонощно.

Досега нямаше никакъв друг резултат освен неприятности.

На вратата имаше табелка ВИС, а отдолу „Когато действителността не е достатъчна“. Сандърс пъхна картата си в процепа и вратата изщрака. Той влезе в преддверието и дочу как пет-шест души крещят в залата за основното оборудване. Още на входа се усещаше-остра неприятна миризма.

Влезе в залата и завари пълен хаос. Прозорците бяха широко отворени. Носеше се тръпчивият мирис на почистваща течност. Повечето програмисти бяха на пода и работеха по разглобеното оборудване. Устройствата ВИС бяха разпръснати на парчета сред объркани многоцветни кабели. Бяха махнати дори кръглите подложки за стъпване от черна гума. Почистваха един по един гумените уплътнители. От тавана висяха още жици към лазерните скенери, които зееха отворени със схемите. Всички говореха едновременно. В средата на залата, досущ като млад Буда, в електрикова тениска, на която пишеше „Действителността е отвратителна“, стоеше Дон Чери, главният програмист. Той беше на двайсет и две години, признаваха го за незаменим и му се носеше славата на непукист.

Когато видя Сандърс, Чери се разкрещя:

— Вън! Вън! Пак проклетите шефове! Вън!

— Защо? — изненада се Сандърс. — Мислех, че искаш да ме видиш.

— Късно е! Пропиля си шанса! — тросна се Чери. — Всичко свърши!

За миг Сандърс помисли, че програмистът говори за неосъщественото му повишение. Но измежду шефовете на отдели в „Диджи Ком“ на Чери наистина му пукаше най-малко, пък и вече се смееше весело, докато приближаваше към Сандърс и прескачаше съсипаните си сътрудници.