Майкъл Крайтън - Разкриване

Рязък и безцеремонен в личните си разговори, Гарвин беше самата обаятелност на публични места Застанал пред висшите служители от „Конли-Уайт“, той обясняваше:

— Тук, на третия етаж, се намират техническите ни отдели и лабораториите за новите изделия. О, Том! Колко се радвам! — Гарвин прегърна с една ръка Сандърс. — Запознайте се с Том Сандърс, нашия ръководител на направлението за нови изделия. Един от блестящите младежи, превърната фирмата в това, което тя представлява сега. Том, запознай се с Ед Никълс, финансов директор на „Конли-Уайт“…

Слаб, с остри черти на лицето, наближаващ шейсетте, Никълс държеше главата си отметната назад, сякаш непрекъснато се дърпаше от нещо, например от неприятна миризма. Той хвърли поглед към Сандърс през очилата само с горна рамка Изражението му издаваше леко неодобрение. Подаде ръка строго официално.

— Господин Сандърс. Приятно ми е.

— Господин Никълс.

— …Джон Конли, племенник на основателя и вицепрезидент на фирмата…

Сандърс се обърна към набит мъж около трийсетте със спортно телосложение. Очила с метални рамки. Костюм от „Армани“. Здраво ръкостискане. Сериозно изражение. Сандърс остана с впечатление за богат и много решителен човек.

— Здравей, Том.

— Здравей, Джон.

— …Джим Дейли от „Голдман, Сач“…

Плешивеещ слаб мъж, подобен на щъркел, в раиран костюм. Изглеждаше разсеян и замаян, здрависа се с леко кимване.

… И, разбира се, Мередит Джонсън от Кюпъртино.

Беше по-красива, отколкото я помнеше. И някак различна. По-възрастна, естествено, с бръчици около очите и едва очертани бръчки по челото. Но стойката й беше по-изправена и от нея струяха жизненост и увереност, които Том свързваше с властта. Тъмносин костюм, руса коса, големи очи. Все същите невероятно дълги мигли. Беше ги забравил.

— Здрасти, Том, радвам се да се видим отново. Сърдечна усмивка. Парфюмът й.

— Драго ми е да те видя, Мередит. Тя пусна ръката му и поведена от Гарвин, групата забърза нататък по коридора.

— Сега пред нас са помещенията на групата за ВИС. Ще се запознаете с работата им утре.

Марк Луин излезе от заседателната зала и попита:

— Видя ли тая шайка от мошеници?

— Аха.

Луин се загледа в отдалечаващата се група. — Не мога да повярвам, че тези типове ще ръководят фирмата — каза той. — Сутринта направих кратко изложение пред тях и от мен да го знаеш, нямат понятие от нищичко. Потресен съм.

Групата стигна края на коридора. Мередит Джонсън се извърна, погледна през рамо Сандърс, беззвучно прошепна: „Ще ти се обадя“, и се усмихна лъчезарно. След миг изчезна.

Луин въздъхна.

— Според мен ти, Том, се уреди с голямото началство.

— Може би си прав.

— Само не ми е ясно защо Гарвин я смята за страхотна.

— Е, поне така изглежда — каза Сандърс. Луин се обърна.

— Ще видим, ще видим — измърмори той.

В дванайсет и двайсет Сандърс излезе от кабинета си на четвъртия етаж и тръгна надолу по стълбите за обяда в главната заседателна зала Мина покрай медицинска сестра в колосана бяла престилка Тя надничаше наред в кабинетите.

— Къде е той? Беше тук само преди една минута — поклати глава сестрата.

— Кой? — учуди се Сандърс.

— Професорът — отвърна тя и духна един кичур, паднал върху очите й. — Не мога да го оставя Дори за миг.

— Кой професор? — повтори Сандърс. Но вече беше чул женски кикот в една от стаите по-нататък в коридора и бе разбрал за кого става дума — Професор Дорфман ли?

— Да Професор Дорфман — потвърди сестрата, кимна мрачно и се запъти към стаята откъдето долитаха смеховете. Сандърс тръгна след нея. Макс Дорфман беше германец, консултант по управленски въпроси, вече много възрастен. Беше преподавал по едно или друго време във всички големи бизнесшколи в Щатите и си бе спечелил славата на гуру за компютърните фирми. През осемдесетте години бе член на Управителния съвет на „Диджи Ком“, с което новосъздадената фирма на Гарвин си спечели добро име. По същото време професорът беше наставник на Сандърс. Всъщност именно Дорфман го убеди преди осем години да напусне Кюпъртино и да приеме службата в Сиатъл.

— Не знаех, че е още жив — каза Сандърс.

— Жив и здрав — отговори сестрата.

— Сигурно е на деветдесет.

— Не можеш да му дадеш повече от осемдесет и пет.

Когато наближиха стаята, оттам излезе Мери-Ан Хънтър. Беше се преоблякла в пола и блуза и се усмихваше широко, сякаш идваше от среща с любовник.

— Том, никога няма да се сетиш кой е тук.