Майкъл Крайтън - Разкриване

— Не бих могла да кажа — натърти Каплан.

— Не е кой знае колко въодушевяващо — отбеляза Луин.

— Все пак мисля, че ще е по-добра от Фрийлинг — добави Каплан.

Луин изсумтя.

— Взе едно да получиш награда, че си по-висок от Мики Руни. Почти няма начин да не я спечелиш.

— Не — възрази Каплан. — Смятам, че ще е по-добра.

— Ако се съди от слуховете, поне изглежда по-добре — обади се Чери.

— Пак дискриминация — каза Мери-Ан Хънтър.

— Какво? Не мога ли да кажа, че е хубава?

— Говорим за нейната компетентност, не за външния й вид.

— Чакайте! — додаде Чери. — Като идвах насам за срещата, минах покрай жените в кафенето и знаете ли за какво говореха? Дали Ричард Гиър има по-хубав задник от Мел Гибсън. Обсъждаха каква е цепката, дачи е стегнат, ей такива работи. Не виждам защо те могат да говорят за…

— Отклоняваме се от темата — напомни му Сандърс.

— Все ми е едно какво приказвате — не отстъпи Хънтър. — Факт е, че във фирмата господстват мъжете. На ръководни длъжности почти няма жени, ако не броим Стефани. Според мен е страхотно, че Боб е назначил жена за ръководител на направлението, и аз лично смятам, че трябва да я подкрепим. — Мери-Ан погледна Сандърс. — Всички те обичаме, Том, но нали разбираш какво искам да кажа.

— Да, всички те обичаме — повтори Чери, — най-малкото те обичахме, преди да се появи сладката ни нова шефка.

— Ще подкрепя Джонсън… ако я бива — заяви Луин.

— Няма — каза Хънтър. — Ще й подливаш вода Ще намериш начин да се отървеш от нея.

— Чакай малко…

— Не. Всъщност за какво говорим? За това, че сте побеснели, защото сега ще сте подчинени на жена.

— Мери-Ан…

— Според мен е точно така.

— А според мен Том е побеснял, защото не назначиха него — каза Луин.

— Не съм побеснял — възрази му Сандърс.

— Аз пък съм побеснял — обади се Чери, — защото Мередит е била гадже на Том и сега новата шефка ще има по-особено отношение към него.

— Може би — намръщи се Сандърс.

— От друга страна — продължи Луин, — може би те мрази. Всичките ми бивши гаджета ме мразят.

— С пълно основание, доколкото знам — засмя се Чери. Сандърс ги прекъсна.

— Хайде да се върнем към дневния ред, ако нямате нищо против.

— Какъв дневен ред?

— „Туинкъл“.

Около масата се разнесе пъшкане.

— Пак ли?

— Проклетият „Туинкъл“!

— Много ли е зле? — попита Чери.

— Още не могат да съкратят времето за търсене и не са решили проблема с шарнирите. Производствената линия работи с двайсет и девет процента от мощностите.

— Тогава да ни пратят образци — каза Луин.

— Трябва да ги получим днес.

— Добре. Да го отложим ли дотогава?

— Нямам нищо против. — Сандърс огледа масата. — Друг някой има ли проблеми? Мери-Ан?

— Не, при нас всичко е наред. До два месеца очакваме прототипите на картните телефонни апарати.

Новото поколение клетъчни телефони бяха не по-големи от кредитна карта и бяха сгъваеми.

— Колко тежат?

— Засега около сто и двайсет грама — не е особено постижение, но все пак не е лошо. Проблемът е в мощността. Батериите стигат само за сто и осемдесет минути разговор. Освен това бутоните залепват при набиране. Но да му мисли Марк. В производството вървим по график.

— Добре. — Сандърс се обърна към Дон Чери: — Как е Коридорът?

Сияещ, Чери се отпусна на стола и скръсти ръце върху корема си.

— Имам удоволствието да докладвам — заяви той, — че от половин час Коридорът е направо фантастичен.

— Наистина ли?

— Страхотна новина!

— Вече никой ли не повръща?

— Много те моля! Стари работи.

— Чакай малко — обади се Марк Луин. — Значи някой е повръщал?

— Злостни слухове. То беше тогава. Сега е друго. Преди половин час отстранихме последната програмна грешка и всички функции се изпълняват безотказно. Можем да вземем каквато и да е база данни и да я преобразуваме в триизмерна 24-би-това цветна среда, в която да се движим в реално време. Можем да се разходим из която и да е база данни на света.

— Стабилен ли е?

— Железен.

— Изпробвахте ли го с непрофесионални потребители?

— Няма грешка.

— Значи сте готови за демонстрация пред „Конли“?

— Ще ги шашнем — отговори Чери. — Няма да повярват на очите си, направо ще ги забием.

Когато излизаше от заседателната зала, Сандърс се натъкна на неколцина високопоставени служители от „Конли-Уайт“, които Боб Гарвин водеше да разгледат фирмата.

Робърт Гарвин изглеждаше така, както всеки шеф би мечтал да изглежда на страниците на списание „Форчън“. Беше на петдесет и девет години, красив, с ъгловато лице и прошарени коси, които винаги изглеждаха разбъркани от вятъра, сякаш току-що се връщаше от риболов в Монтана или от разходка с яхта през почивните дни в Сан Хуан. Навремето както всички останали се обличаше в джинси и работни джинсови ризи. Но напоследък предпочиташе тъмносини костюми от „Карачени“. Една от многобройните промени, които хората във фирмата забелязаха у него след смъртта на дъщеря му преди три години.