Майкъл Крайтън - Разкриване

Запътиха се по сивия коридор. От двете страни се виждаха чекмеджета без надписи.

— Прилича на морга — каза Фернандес.

— Е, поне влязохме.

— Значи това е тяхната база данни в Ню Йорк?

— Да. Дано го намерим.

— Какво трябва да намерим?

Сандърс не й отговори. Приближи се наслуки към един шкаф, отвори го и прегледа папките.

— Строителни визи — каза той. — За някакъв склад в Мериланд или нещо подобно.

— Защо няма надписи?

В същия миг Сандърс забеляза, че по сивите повърхности бавно започват да се очертават етикети.

— Май трябва повечко време. — Сандърс се огледа във всички посоки, за да провери надписите. — Така. Сега вече е по-добре. Личните дела са на тази стена, ето тук.

Той тръгна покрай стената и отвори едно чекмедже.

— Уф! — изпъшка Фернандес.

— Какво?

— Идва някой! — каза тя с променен глас.

В дъното на коридора Сандърс зърна сива фигура. Все още беше много далече, за да различи подробностите. Но беше ясно, че силуетът върви право към тях.

— Какво ще правим?

— Не зная — призна Сандърс.

— Може ли да ни забележи?

— Нямам представа. Едва ли.

— Значи ние го виждаме, а той — не?

— Не знам.

Сандърс трескаво мислеше. Чери бе монтирал още една виртуална система в хотела. Оттам вероятно можеха да ги забележат. Но програмистът бе добавил, че неговата система изобразява и другите потребители, като например човек, проникнал в базата данни с обикновен компютър. Тогава той не би могъл да ги види и да знае кой още е в системата.

Фигурата се приближаваше. Като че подскачаше. Вече се виждаха повече подробности: очертаваха се очите, носът, устата.

— Наистина е страшно! — прошепна Фернандес. Фигурата напредваше. Подробностите ставаха все по-ясни.

— Ама че работа! — възкликна Сандърс.

Беше Ед Никълс.

Вече отблизо двамата забелязаха, че лицето на Никълс представлява черно-бяла снимка, неумело залепена върху яйцевидна глава над сиво движещо се тяло, подобно на манекен или марионетка. Беше компютърно изображение. А това означаваше, че Никълс не използва виртуалната система. Вероятно работеше с електронния си бележник в хотелската стая. Никълс се изравни с тях и продължи по-нататък, без да трепне.

— Не ни вижда.

— Защо лицето му изглежда така? — попита Фернандес.

— Според обясненията на Чери системата изважда от картотеката снимка и я залепва върху фигурите на потребителите. Силуетът на Никълс се отдалечи по коридора.

— Какво прави тук?

— Хайде да видим.

Последваха го надолу по коридора и спряха заедно с него пред един шкаф. Никълс го отвори и запрелиства материалите. Сандърс и Фернандес надникнаха през рамото му.

Създадената от компютъра фигура на Ед Никълс прехвърляше личните си записки и съобщенията по електронната поща Последните два месеца, три месеца, шест месеца. После заизважда листове хартия, които сякаш висяха във въздуха, докато той ги четеше. Паметни записки. Докладни. Лични и поверителни материали. Записки към дело.

— Всичките са за сливането — каза Сандърс. Материалите не спираха. Никълс бързо ги вадеше един след друг.

— Търси нещо конкретно. Никълс спря. Бе намерил каквото търсеше. Сивото му компютърно изображение го задържа в ръка и се втренчи в него. Сандърс загледа през рамото му, като от време на време четеше гласно на Фернандес: „Паметна записка, 4 декември миналата година Вчера и днес имах срещи с Гарвин и Джонсън в Кюпъртино относно евентуалното закупуване на «Диджи Ком»… ала-бала… Много благоприятни първи впечатления… Отлични позиции в най-важните области, които ни интересуват… ала-бала… Много способни и напористи ръководители на всички равнища. Особено впечатление прави компетентността на госпожа Джонсън въпреки нейната младост… Как ли не, Ед.“

Компютърно създаденият Никълс продължи надолу по коридора към друго чекмедже. Отвори го, явно не намери каквото търсеше и го затвори. Отиде при трето.

Пак зачете. Сандърс направи същото: „Паметна записка до Джон Мардън. Финансови аспекти на закупуването на «Диджи Ком»… ала-бала… Загриженост за разходите за внедряване на нови технологии в придобитата фирма… ала-бала… А, ето!… Госпожа Джонсън пое ангажимент да покаже финансовата си отговорност в новия проект в Малайзия… Предлага икономии… Очаквано намаляване на разходите…“

— Как би могла да го направи?

— Какво? — не разбра Фернандес.

— Да покаже финансовата си отговорност в малайзийския проект? Та проектът беше мой!