Майкъл Крайтън - Разкриване

— Дано знаеш какво правиш — каза Фернандес, застанала до една от пътеките и загледана в сребристите очила — Защото това нещо може май да те убие с електрически удар.

— Да, знам.

Сандърс вдигаше калъфите на мониторите, после пак ги слагаше с бързи движения, докато намери контролния ключ. Миг по-късно оборудването забръмча. Екраните засвяткаха един след друг.

— Стъпвай на пътеката — изкомандва Сандърс.

Той се приближи до адвокатката, за да й помогне да се закрепи. Фернандес докосна плахо с крак търкалящите се топчета. Лазерите веднага светнаха в зелено.

— Какво беше това?

— Скенерът — обясни Сандърс. — Картира те. Не се тревожи. Ето ти очилата — протегна ръка той нагоре за един чифт и започна да го намества пред очите й.

— Чакай малко — дръпна се тя. — Какво е това?

— Очилата имат две малки екранчета. Проектират образи направо пред очите ти. Сложи ги. И внимавай. Много са скъпи.

— Колко?

— Четвърт милион долара бройката.

Сандърс нагласи очилата и й сложи слушалките.

— Не виждам никакви образи. Тъмно е.

— Защото не си се включила, Луиз. Сандърс съедини кабелите.

— О! — изненада се тя. — Какво знаеш… Виждам голям син екран, като в кино. Точно пред мен. В дъното има две кутийки. На едната пише ВКЛЮЧИ, на другата ИЗКЛЮЧИ.

— Само не пипай нищо. Дръж се тук. — Сандърс насочи пръстите й към дръжката до пътечката. — Сега се качвам и аз.

— Много странно усещане на главата Сандърс стъпи на втората пътечка и дръпна друг чифт очила със слушалки. Включи кабелите.

— Идвам при теб — извика той.

Сложи очилата и видя синия екран на тъмен фон. Погледна наляво и забеляза застаналата до него Фернандес. Изглеждаше съвсем нормално с обикновените си дрехи. Видеоуредбата правеше запис на външния й вид, но компютърът не включваше пътечката и очилата

— Виждам те! — възкликна тя изненадано.

После се усмихна. Закритата от очилата горна част на лицето й се възпроизвеждаше от компютъра малко неестествено, като в анимационен филм.

— Приближи се до екрана.

— Как?

— Просто тръгни към него, Луиз.

Сандърс тръгна по пътечката. Синият екран ставаше все по-голям и изпълни цялото зрително поле. Сандърс се приближи до бутона ВКЛЮЧИ и го натисна с пръст.

Синият екран светна. Появи се надпис с огромни букви от единия му край до другия:

ИНФОРМАЦИОННИ СИСТЕМИ „ДИДЖИТАЛ КОМЮНИКЕЙШЪНС“

Отдолу се виждаха команди от главното меню с неестествено голям шрифт. Екранът беше като обикновените монитори на всяко бюро в „Диджи Ком“, но беше уголемен многократно.

— Огромен компютърен терминал — досети се Фернандес. — Страхотно! Всички си мечтаят за такова нещо.

— Почакай.

Сандърс опипа екрана, за да избере подходяща команда. Чу се изсъскване, буквите по екрана се изкривиха и хлътнаха навътре в нещо като дълга тръба. Фернандес не пророни нито дума.

„Онемя“, помисли Сандърс.

Синята тръба пред очите им започна да се изкривява. Разшири се, стана правоъгълна. Буквите и синият цвят избледняха. Под краката му се появи под. Настилката напомняше мрамор с жилки. Стените от двете страни приличаха на дървена ламперия. Таванът беше бял.

— Коридор — прошепна Фернандес.

Коридорът продължаваше да се самоизгражда. Изплуваха все нови и нови подробности. По стените се появиха шкафове и чекмеджета. Оформиха се колони. Откриха се сводове към други коридори. Появилите се по стените аплици сами се включиха. Колоните започнаха да хвърлят сенки по мраморния под.

— Прилича на библиотека — обади се Фернандес. — На старовремска библиотека.

— Да, в тази част.

— Колко части има?

— Не зная точно.

Сандърс тръгна напред. Тя забърза да го настигне. През слушалките долиташе звукът от стъпките им по мраморния под — интересно хрумване на Чери.

— Идвал ли си тук преди? — попита Фернандес.

— Преди няколко седмици. Още не беше завършен.

— Къде отиваме?

— Не съм съвсем сигурен. Но някъде тук има проход към базата данни на „Конли-Уайт“.

— Къде сме сега?

— В данните, Луиз. Всичко около нас е само данни.

— И коридорът ли?

— Няма коридор. Виждаме само цифри. Това е базата данни на „Диджи Ком“ — съвсем същата като тази, която хората ползват всеки ден на служебните си компютри. Само че ни е представена пространствено.

Фернандес вървеше до него.

— Кой ли е проектирал вътрешното обзавеждане?

— Следвали са архитектурата на истинска библиотека. Май й Оксфорд.

Стигнаха разклонение, откъдето започваха нови коридори. Над главите им увиснаха големи табели: „Счетоводство“, „Личен състав“, „Маркетинг“.