Майкъл Крайтън - Разкриване

— Това имаше ли нещо общо с напускането ви?

— А, не — отвърна Джаксън. — Мередит сваляше когото й падне. В това отношение много държи на равноправието. Преследваше всички. Когато започнах работа в Кюпъртино, завираше в миша дупка онова малко педерастче. Направо тероризираше горкото момче. То беше едно такова дребничко, слабо и нервно. Боже, как го караше да трепери.

— А вие?

Джаксън сви рамене.

— Бях ерген, тъкмо започвах кариерата си. Тя беше красива. Нямах нищо против.

— Нямахте ли някакви проблеми?

— Никога. Мередит беше страхотна. Е, разбира се, показваше си рогата. Но никой не е идеален. Беше много интелигентна, много красива. Винаги се обличаше великолепно. Освен това ме харесваше и ме водеше навсякъде. Срещах се с хора, установих контакти. Беше чудесно.

— Значи не виждахте нищо нередно?

— Ни най-малко — каза Джаксън. — От време на време започваше да командари. Беше досадно. Срещах се с някои други жени, но за нея винаги трябваше да бъда на разположение. Дори в последната минута. Понякога се дразнех. В такива случаи започваш да изпитваш чувството, че не си господар на самия себе си. Понякога избухваше. Чудо голямо! Правиш каквото трябва, и толкоз. Сега, само на трийсет, аз вече съм заместник-директор. Справям се добре. Чудесна фирма. Чудесен град. Чудесно бъдеще. И всичко дължа на нея. Тя е страхотна.

— По време на връзката вие сте били служител във фирмата, нали? — попита Сандърс.

— Да, разбира се.

— Фирмата не изисква ли да се докладва връзка със служител? Мередит докладва ли за връзката си с вас?

— Естествено, че не! — възкликна Джаксън и се наведе през бюрото. — Нека изясним нещо помежду си. Според мен Мередит е страхотна. Ако имате проблем с нея, той си е лично ваш. Нямам представа какъв е. Нали сте живели с нея? Защо тогава се изненадвате? Мередит обича да чука мъжете. Обича да ги върти на малкия си пръст. Обича да се разпорежда. Такава си е. И в това не виждам нищо лошо.

— Не вярвам да сте готов…

— Да дам показания ли? — прекъсна го Джаксън. — Хайде да говорим сериозно. Вижте, приказват се големи глупости. Примерно: „Не можеш да излизаш с хора, с които работиш.“ Боже, че ако не излизах с колеги, щях още да съм девствен. Та с кого другиго да излизаш, ако не с колеги? Те са единствените, които опознаваш. Случва се някои от тях да са ти началници. Голяма работа! Жените чукат мъже и се издигат. Мъжете чукат жени и се издигат. Всеки би изчукал останалите, ако му падне. Защото му се иска. Жените са не по-малко настървени от мъжете. И на тях им се ще. Така е в живота. Има обаче някои, които се вкисват, подават жалба и се вайкат: „О, не, с мен не можеш да постъпваш така.“ Казвам ви. чисти глупости. Също като семинарите за изостряне на чувствителността. Хората седят със скръстени на коленете ръце като на другарски съд и учат как да се обръщат към колегите си. Когато обучението свърши, всеки си го кара постарому и се шиба както му дойде. Секретарките мъркат: „О, господин Джаксън, от спортната зала ли идвате? Изглеждате толкова силен!“ Въртят очички. И какво да правя? Няма правила. Огладнееш ли, ядеш. Няма значение на колко семинара си ходил. Празни приказки. Само тъпаците им вярват.

— Струва ми се, че отговорихте на моя въпрос — каза Сандърс и стана да си върви.

Очевидно Джаксън нямаше да му помогне.

— Вижте — продължи Джаксън. — Съжалявам, че имате проблем. Но напоследък всички са станали много чувствителни. Виждам разни младоци, току-шо завършили колежа, които си въобразяват, че не бива да изживяват нищо неприятно. Никой не бива да им казва нещо напреки или да им разкаже неприятен виц. Но не можеш да промениш света. Винаги ще се случи нещо, което да те обърка или ядоса. Такъв е животът. Жените всекидневно си разказват вицове за мъже. Гнусни вицове. Мръсни вицове. Е. какво — да умираме ли? Животът е прекрасен! Кой има време за подобни глупости? Аз лично нямам.

Сандърс излезе от сградата Алдъс в пет часа. Уморен и обезсърчен, се повлече обратно към сградата Хазард. Улиците бяха мокри, но дъждът бе спрял и следобедното слънце се мъчеше да пробие облаците.

След десет минути беше в кабинета си. Синди я нямаше на бюрото, Фернандес също беше изчезнала. Почувства се изоставен, самотен и отчаян. Седна и набра последния номер от списъка си.

— „Скуайърс Електроник Систъмс“, добър вечер.

— Моля ви, Фредерик Коен — обади се Сандърс.

— Съжалявам, господин Коен си тръгна.

— Знаете ли как бих могъл да се свържа с него?