Майкъл Крайтън - Разкриване

— Защо пък ще го прави преди време, Фил? Не е имал никакви причини да очаква подобен развой.

— Знам, но засега не намираме нищо. — Блакбърн замълча, после допълни: — Боб. според мен трябва да изтеглим пресконференцията.

— За кога?

— Утре в края на деня.

— Добра идея — изрече Гарвин. — Ще го уредя. Можем да я направим дори на обяд. Самолетът на Джон Мардън е сутринта — добави той за шефа на „Конли-Уайт“. — Ще стане.

— Сандърс се кани да протака до петък — поясни Блакбърн. — Просто трябва да го притиснем до стената. Вече е натясно. Няма достъп до данните на фирмата. Не може да стигне до „Конрад“ или нещо друго. Изолиран е. Изключено е до утре да открие нещо компрометиращо.

— Хубаво. А журналистката?

— Според мен ще пусне материала в петък. Вече е разбрала, не знам откъде. Но няма да устои на изкушението да смаже Сандърс. Историята е чудесна и тя няма да я изпусне. А това ще го направи на пух и прах.

— Чудесно — каза Гарвин.

Мередит Джонсън излезе от асансьора на петия етаж на „Диджи Ком“ и се сблъска с Ед Никълс.

— Липсваше ни на сутрешните заседания — каза Никълс.

— Ами да, трябваше да се погрижа за някои неща — отвърна тя.

— Има ли нещо, което трябва да зная?

— Не. Досадно е. Само някои технически въпроси за освобождаването от данъци в Ирландия. Ирландското правителство иска засилено местно участие в завода в Корк, а ние не сме убедени, че можем да си го позволим. Обсъждаме въпроса повече от година.

— Изглеждаш малко уморена — загрижено отбеляза Никълс. — Бледа си.

— Няма ми нищо. Ще си отдъхна, когато свърши всичко това.

— Всички ще си отдъхнем. Свободна ли си за вечеря?

— Може би в петък вечер, ако си в града — усмихна се тя. — Но не се тревожи, Ед. Става дума само за данъчни въпроси.

— Добре, вярвам ти.

Той й махна и продължи нататък по коридора. Джонсън влезе в кабинета си.

Там завари Стефани Каплан, която работеше на компютъра върху нейното бюро. Каплан видимо се притесни.

— Извинявай, че седнах на твоя компютър. Само проверявах някои сметки, докато те чаках.

Джонсън хвърли дамската си чанта на дивана.

— Слушай, Стефани — подхвана тя. — Хайде да изясним някои неща. Аз съм ръководител на направлението и никой не може да промени положението. Що се отнася до мен, тъкмо сега един нов заместник-директор на фирмата решава кой е на негова страна и кой не е. Ако някой ме подкрепя, ще го запомня. Ако не ме подкрепя, ще намеря начин да се справя. Разбрахме ли се?

Каплан излезе иззад бюрото.

— Да, разбира се, Мередит.

— Не се опитвай да ме поднасяш.

— И през ум не ми е минало, Мередит.

— Добре. Благодаря ти, Стефани.

— За нищо. Мередит.

Каплан излезе от кабинета Джонсън затвори вратата зад нея. отиде право при компютъра и се загледа втренчено в екрана.

Сандърс вървеше по коридорите на „Диджи Ком“, обзет от усещане за нереалност. Чувстваше се като външен човек. Хората извръщаха очи при среща с него и забързано отминаваха, без да продумат.

— Аз не съществувам — каза той на Фернандес.

— Не се притеснявай — отговори адвокатката.

Минаха през централната част на етажа, където работните места бяха отделени едно от друго с ниски прегради. От няколко места се разнесе грухтене. Някой запя тихичко: „Защото я чуках и сега всичко свърши…“

— Не им обръщай внимание — каза Фернандес.

— Но. за Бога!..

— Не усложнявай нещата още повече.

Минаха покрай автомата за кафе. Някой бе залепил до него снимката на Сандърс. Бяха я използвани, за да се целят, със стрелички.

— Господи!

— Не спирай!

В коридора към кабинета си Сандърс забеляза Дон Чери. който вървеше срещу него.

— Здрасти, Дон.

— Този път се натресе лошо, Том — каза Чери, поклати глава и отмина.

Дори Дон Чери. Сандърс въздъхна.

— Ти знаеше, че така ще се получи — каза Фернандес.

— Може би. — Знаеше, знаеше. Неизбежно е.

В секретарската стая пред кабинета му Синди се изправи, щом го зърна.

— Том. Мери-Ан помоли да й се обадиш, щом се върнеш.

— Добре.

— И Стефани каза да не се притесняваш, защото е намерила каквото е трябвало да научи. Добави… хм… да не я търсиш.

— Добре.

Сандърс влезе в кабинета и затвори вратата. Седна зад бюрото, а Фернандес — срещу него. Адвокатката извади от куфарчето си мобифона и набра някакъв номер.

— Трябва да уредим нещо… моля ви. Кабинетът на госпожа Врийс?… Обажда се Луиз Фернандес. Тя захлупи слушалката с шепа.

— Едва ли ще отнеме… О, Елинор, ти ли си? Здрасти, Луиз Фернандес е на телефона. Обаждам ти се във връзка с Кони Уолш. Аха… Сигурна съм, че двете го обсъждате. Да, зная, че се е навила. Елинор, просто искам да потвърдя пред теб, че наистина има запис на случката и той доказва версията на господин Сандърс. а не на госпожа Джонсън. Всъщност да, бих могла да го направя. Само между нас? Да, бих могла. Разбираш ли, има един проблем с източника на Кони Уолш: в момента фирмата е много уязвима и ако публикувате материал с невярно съдържание, макар и взето от вътрешен източник, според мен ще заведат дело. О, да, съвсем сигурна съм, че господин Блакбърн ще ви съди. Няма да има друг избор. Защо не… Разбирам.