Алегзандър Смит - Сълзите на жирафа

А аз не бих понесла това, затова се съгласих, и тримата със сина ни Майкъл, тогава едва осемнайсетгодишен, дойдохме тук. През същата година Майкъл трябваше да постъпи в колеж, но ние решихме да отложи с година отиването си в „Дартмут“. Това, маа, е един много добър колеж в Америка. Някои от нашите колежи не са никак добри, но този е един от най-добрите. Ние много се гордеехме, че са го приели в него.

Майкъл много се зарадва от предстоящото преместване и се залови да чете всевъзможни книги за Африка. Когато дойдохме тук, вече знаеше много повече от нас двамата. Изчете всичко написано от Ван дер Пост 2 2 Сър Лорънс Ван дер Пост 1906–1996 — южноафрикански изследовател и писател. Книгите му съчетават особеностите на пътеписа с описания на животинския свят и философски размисли. — Бел.прев. — всичките тия фантастични безсмислици, — а след това потърси и много по-сериозни неща, антропологически трудове за бушмените и специализирани списания. Мисля, че именно така, чрез всички тези книги, той изпита за пръв път любов към Африка, преди да е стъпил на нейната земя.

Банката ни беше уредила къща в Габороне, точно зад Държавния дом, където са всички посолства и висши комисии. От пръв поглед ми хареса. През онази година бяха валяли обилни дъждове и градината беше отлично поддържана. Имаше чудесни цветни лехи с кана и кала, буйни бугенвилии, гъста трева. Това бе кътче от рая зад висока бяла стена.

Майкъл приличаше на дете, което току-що е открило ключа за бюфета със сладкото. Ставаше в ранни зори и поемаше с камионетката на Джак по пътя за Молепололе. После скиташе из храсталака около час, а след това се прибираше за закуска. Ходих с него един-два пъти, макар че не обичам да ставам рано, и той говореше безспирно за птиците, които виждахме, и за гущерите, които се шмугваха в прахта само за няколко дни научи всички имена. Гледахме как слънцето изгрява зад нас и усещахме топлината му. Вие знаете това усещане, маа, тук, в периферията на Калахари. Това е времето от деня, когато небето е бяло и празно, във въздуха се носи остра миризма и ти се иска да изпълниш дробовете си до краен предел.

Джак беше толкова зает с работата си и с хората, с които трябваше да се вижда — хора от правителството, от американски организации за оказване на помощ, финансисти и т.н. Аз не проявявах интерес към това и се ограничавах с домакинстване, четене и срещи с хора, с които обичах да пия кафе сутрин. Освен това помагах в една методистка болница. Превозвах пациенти между болницата и домовете им в различни селища, което, освен всичко друго, ми даваше възможност да опозная поне малка част от страната. Така научих доста за вашия народ, маа Рамотсве.

Струва ми се, че тогава беше най-щастливото време в живота ми. Бяхме открили страна, в която хората се отнасяха помежду си добре, с уважение и в която имаше други ценности, а не стремежът да заграбиш колкото може повече, както у дома. В известен смисъл се чувствах смирена. Всичко в моята собствена страна ми се струваше толкова фалшиво и повърхностно, когато го сравнявах с това, което видях в Африка. Тук хората страдаха, много от тях бяха съвсем бедни, но хранеха към другите прекрасно чувство. Когато за пръв път чух как африканците наричат другите напълно непознати свои братя и сестри, прозвуча ми странно. Но след известно време чудесно разбрах какво значеше това и самата аз започнах да мисля по същия начин. А един ден една жена за пръв път ме нарече „сестро“ и аз се разплаках, а тя не можеше да разбере защо аз се разстроих така неочаквано. И тогава й казах: „Няма нищо. Просто плача. Просто плача.“ Искаше ми се да можех да нарека свои „сестри“ приятелките си, но би прозвучало неестествено и не можех да го сторя. Ала точно така ги чувствах. Учех се. Бях дошла в Африка и се учех на различни неща.

Майкъл започна да учи сетсуана и бързо напредна. Един човек, господин Ногана, идваше у дома да му дава уроци четири пъти седмично. Той беше близо седемдесетгодишен пенсиониран учител, и много уважаван човек. Носеше малки кръгли очила, на които едното стъкло беше счупено.

Предложих да му купя ново, понеже смятах, че няма много пари, но той поклати глава отрицателно и каза, че ми бил много благодарен, но виждал съвсем добре и това не било нужно. С Майкъл седяха на верандата и господин Ногана му преподаваше граматиката на сетсуана и му казваше думите за всичко, което виждаха: растенията в градината, облаците в небето, птиците.

„Вашият син учи много бързо — каза ми той. — В него бие африканско сърце. Аз просто уча това сърце да говори.“