Алегзандър Смит - Сълзите на жирафа

И така, маа Рамотсве седеше със секретарката си маа Макутси и пиеше голяма чаша ройбос, който маа Макутси приготвяше в началото на всеки ден. Всъщност маа Рамотсве нямаше нужда от секретарка, но за да вземат насериозно едно предприятие, трябва някой да вдига телефона или да приема съобщенията, когато главният го няма. Маа Макутси беше превъзходна машинописка — беше получила 97 на изпитите за секретарка — и вероятно се пилееше в такова малко предприятие, но тя беше приятна компания, а освен това беше лоялна, и най-важното — имаше дарбата да пази дискретност.

— Не бива да говорим за нещата, които виждаме и чуваме в работата — подчерта маа Рамотсве, когато я назначи, и маа Макутси кимна сериозно. Маа Рамотсве не очакваше тя да разбира какво е това поверителност — хората в Ботсуана обичат да говорят за всичко, което се случва и се изненада, когато разбра, че маа Макутси е съвсем наясно какво изисква поверителността. Всъщност маа Рамотсве откри, че секретарката й не искаше да казва на хората дори къде работи, като споменаваше само, че офисът й е „близо до възвишението Кгале“. Това не бе необходимо, но пък означаваше, че в нейни ръце тайните на клиентите бяха на сигурно място.

Сутрешният чай с маа Макутси беше приятен ритуал, полезен и от професионална гледна точка. Маа Макутси беше изключително наблюдателна, а освен това се ослушваше и за най-дребната клюка, която би могла да им е полезна. Именно от нея маа Рамотсве чу, че някакъв държавен служител от средното ниво, работещ в службата по планирането, е предложил брак на сестрата на собственичката на „Светкавично химическо чистене“. Може тази новина да не изглеждаше важна, но когато един собственик на супермаркет се обърна към маа Рамотсве с молба да разбере защо не му дават разрешение да построи химическо чистене до магазина си, беше от полза да си в състояние да посочиш, че онзи, който взема решението, може да е лично заинтересован от друга, конкурентна фирма за химическо чистене. Тази информация стигаше, за да се оправят нещата — оказа се достатъчно само маа Рамотсве да изтъкне пред въпросния служител, че в Габороне се говори — несъмнено без никакво основание, — че преценката му се влияела от деловите му взаимоотношения. Разбира се, когато чула това, тя категорично отхвърлила този слух и казала, че не може да има нищо общо между неговите връзки с една фирма за химическо чистене и отказа друг да получи разрешение да открие подобна фирма. Самата мисъл била възмутителна, каза му тя.

В този понеделник маа Макутси нямаше да й съобщи нищо важно. Тя бе прекарала спокойни събота и неделя със сестра си, която беше медицинска сестра в болница „Принцеса Марина“. Двете си купили плат и започнали да шият рокля за племенничката й. В неделя ходили на църква и една жена припаднала, докато пеели химните. Сестра й помогнала да я свестят, а след това й направили чай в трапезарията до църквата. Жената била прекалено дебела и жегата й дошла в повече, но бързо се свестила и изпила четири чаши чай. Била от север, имала дванайсет деца във Франсистаун.

— Това е твърде много каза маа Рамотсве. В днешно време не е добре да имаш дванайсет деца. Не е зле правителството да каже на хората да спират след шестото. Шест стигат, е, добре, нека са седем или осем, ако можеш да ги изхранваш.

Маа Макутси беше съгласна с нея. Тя имаше четирима братя и две сестри и смяташе, че това е попречило на родителите им да обърнат достатъчно внимание на образованието на всичките деца.

— Цяло чудо е, че изкарах деветдесет и седем процента — ​каза тя.

— А ако бяхте само три деца, щеше да изкараш цели сто — от​беляза маа Рамотсве.

— ​Невъзможно — отвърна маа Макутси. В досегашната история на Ботсуанския колеж за секретарки никой не е изкарвал сто процента. Абсолютно невъзможно е.

Тази сутрин те нямаха работа. Маа Макутси почисти пишещата си машина и излъска бюрото си, а маа Рамотсве прочете едно списание и написа писмо до братовчедка си в Лобатсе. Часовете минаваха бавно и към дванайсет маа Рамотсве вече се готвеше да затвори за обяд. Но тъкмо когато тя се канеше да предложи това на маа Макутси, секретарката й затвори шумно чекмеджето, сложи лист хартия в пишещата машина и зачатка енергично. Това беше знак за появата на клиент.

Отвън бе спряла голяма кола, покрита с плътния слой прах, който се стелеше навсякъде през сухия сезон, и от нея слизаше слаба бяла жена, облечена в блуза и панталони с маскировъчен цвят. Тя хвърли поглед към табелата пред сградата, свали си слънчевите очила и почука на открехнатата врата.