Алегзандър Смит - Сълзите на жирафа

Гостната можеше да си остане общо взето същата. Нейните столове бяха далеч повече за предпочитане пред мебелите, които тя видя в неговата гостна, но нищо чудно той да поискаше да вземе картината на планина, нарисувана върху кадифе, и някое и друго украшение. Те щяха да са добро допълнение към нейните съкровища, сред които фигурираше снимка на баща й, нейния татко Обед Рамотсве, облечен в любимия си костюм — снимката, пред която тя тъй често спираше и размишляваше за живота му и за всичко, което бе направил за нея. Сигурна беше, че той би одобрил господин Дж. Л. Б. Матекони. Той я предупреди да не се омъжва за Ноте Мокоти, макар че не се опита да попречи на брака им, както биха сторили някои родители. Тя бе съвсем наясно с мнението му, но бе прекалено млада и толкова влюбена във внушаващия доверие тромпетист, че не обърна внимание на мнението на баща си. А когато в крайна сметка бракът завърши с катастрофа, той дори не продума за предчувствието си, че ще стане тъкмо така, а се тревожеше само за нейната сигурност и щастие — както бе правил цял живот. Да имаш такъв баща, беше голям късмет, мислеше си тя; в днешно време имаше толкова хора без бащи, хора, които растяха с майките или с бабите си и по една или друга причина дори не знаеха кой е баща им. На пръв поглед тези хора не изглеждаха нещастни, но в живота им сигурно имаше огромна празнина. Може би, ако не знаеш, че има празнина, не се тревожиш за това. Ако си стоножка, тшонгололо, която пълзи по земята, нима ще погледнеш птиците и ще се терзаеш от това, че нямаш криле? Вероятно не.

Маа Рамотсве се отдаваше на философски размисъл, но само до определен момент. Несъмнено подобни въпроси бяха трудни, но често те водеха до други въпроси, на които просто не можеше да се отговори. И тогава, в крайна сметка, човек трябва да приеме нещата каквито са — просто защото те са такива. Така например всички знаеха, че не е добре мъж да бъде твърде близо до място, където една жена ражда. Това беше толкова очевидно, че едва ли трябваше да се казва. Но в други страни хората хранеха удивителни представи, според които е добре мъжете да присъстват на раждането на децата си. Когато маа Рамотсве прочете за това в едно списание, тя направо занемя. Но после се запита: защо пък бащата да не види как се ражда детето му, да може да го приветства на тоя свят и да се радва заедно с майката, и не можа да открие основание това да не се случва. Това не значеше, че не е нередно — напротив, присъствието на мъж на раждането беше дълбоко нередно, но как можеше да се обоснове тази забрана? В крайна сметка отговорът трябваше да бъде, че е нередно, защото старият морал на Ботсуана казва, че е нередно, а както знаят всички, старият морал на Ботсуана е неоспоримо правилен. Просто човек усеща , че е правилен.

Разбира се, в днешно време имаше много хора, които явно се отвръщаха от този морал. Тя виждаше това в поведението на учениците, които вървяха наперено и се блъскаха и бутаха без капка уважение към възрастните хора. Когато тя ходеше на училище, децата уважаваха възрастните и гледаха към земята, когато говореха с тях, а днес децата те гледаха право в очите и ти отвръщаха най-нагло. Неотдавна в магазина тя каза на едно момче — по нейно мнение най-много на тринайсет години — да вдигне от земята кутийката от безалкохолно, която бе хвърлило. Младокът я погледна изумен, а след това се разхили и й каза тя сама да си я вдигне, щом толкова иска, понеже той нямало да го направи. Тя толкова се изуми от наглостта му, че изгуби ума и дума и не можа да му отвърне нищо, а той отмина с нехайна походка. Когато тя беше млада, можеше някоя жена да хване едно такова момче и да го напляска на място. Но днес вече не можеше да напляскаш чуждо дете на улицата — ако се опиташ, ще се вдигне страшна врява. Разбира се, тя беше съвременна жена и не одобряваше боя, но понякога си струваше човек да се замисли. Дали това момче щеше да вдигне кутийката, ако знаеше, че може да го напляскат? Сигурно не.

Приятно бе да потънеш в размисли за брака, за преместването и за боя като възпитателна мярка, но всекидневието също изискваше внимание, а за маа Рамотсве това значеше, че в понеделник сутрин трябва да отвори „Дамска детективска агенция №1“, дори вероятността някой да дойде или да се обади, да е малка. Според маа Рамотсве беше важно човек да държи на думата си, а табелата пред агенцията твърдеше, че работното време е от девет до пет всеки ден. В интерес на истината досега не бе имала клиент, който да пристигне по-рано от обяд, а обикновено идваха в късния следобед. Защо ставаше така, тя нямаше представа, макар понякога да си мислеше, че на хората им е нужно известно време, за да съберат смелост да прекрачат прага й и да признаят, че нещо ги тревожи.