Алегзандър Смит - Сълзите на жирафа

Майкъл намери свои приятели. В Габороне имаше още неколцина американци, някои от които бяха близки до него по възраст, но той не проявяваше голям интерес към тях, както и към другите млади чужденци, които живееха тук с родителите си дипломати. Харесваше му компанията на тукашните хора или на хората, които поне малко познаваха Африка. Той прекарваше доста време с един млад изгнаник от Южна Африка и с един мъж, който беше лекувал хората в Мозамбик като доброволец. Те бяха сериозни хора и аз също ги харесвах.

След няколко месеца той започна да прекарва все повече време с група хора, които живееха в стара ферма близо до Молепололе. Между тях бе едно момиче, африканерка — дошла от Йоханесбург няколко години по-рано, след като се забъркала в политически неприятности. Имаше и един германец, пристигнал от Намибия, дългурест мъж с брада, който имаше всевъзможни идеи за усъвършенстване на земеделието, както и няколко от местни хора от Мочуди, които работеха в една бригада. Може някой да ги нарече комуна, но това не би дало вярна представа за тях. Според мен комуните са места, в които хипитата се събират и пушат трева. Това място изобщо не бе такова. Всички те бяха съвсем сериозни хора и целта им беше да отглеждат зеленчуци в много суха земя.

Идеята беше на Буркхарт, германеца. Той смяташе, че земеделието в страни, страдащи от суша, като Ботсуана и Намибия, може да се реорганизира, като посевите се напояват с капки вода, които пълзят по връв. Вие сигурно сте виждали как става това, маа Рамотсве: от тънък маркуч излиза връв, по която капе водата и така стига до почвата в основата на растението. Наистина се получава. Виждала съм го с очите си.

Буркхарт искаше да основе там кооператив, чиято основа да е старата ферма. Той бе успял да събере малко пари оттук-оттам, бяха разчистили парче земя и изкопали кладенец. Беше убедил немалко местни хора да влязат в кооператива и, когато за пръв път отидох там с Майкъл, вече имаха значителен добив на тикви и краставици. Продаваха ги на хотелите в Габороне, както и на кухните в болниците.

Майкъл започна да прекарва все повече време с тези хора и накрая ни съобщи, че иска да отиде да живее с тях. Отначало аз се разтревожих — та коя майка не би го сторила?, — но се примирихме с тази идея, когато разбрахме колко беше важно за него да направи нещо за Африка. Затова един неделен следобед аз го закарах там и го оставих. Той каза, че през следващата седмица ще дойде в града и ще ни навести. Така и стана. Изглеждаше неземно щастлив и безкрайно развълнуван при мисълта да живее с новите си приятели.

Ние видяхме голяма част от тях. Фермата беше само на час път от града и те идваха буквално всеки ден, за да носят зеленчуци или да купуват провизии. Един от местните беше учил за фелдшер и организира нещо като лечебница, в която лекуваха леки случаи — деца, хванали глисти, гъбични инфекции и други подобни заболявания. Правителството им предоставяше малко количество лекарства, а Буркхарт измолваше останалите от различни фирми, които с радост се отърваваха от лекарства с изтекъл срок на годност, които всъщност си бяха съвсем в ред. Доктор Мериуедър, който навремето бе работил в болницата на Ливингстън, наминаваше покрай тях от време на време, за да провери Дали всичко върви добре. Той сподели с мен, че фелдшерът спокойно можел да се мери с повечето лекари.

Дойде време Майкъл да се върне в Америка. Трябваше да постъпи в „Дартмут“ до третата седмица на август, но в края на юли той ни каза, че няма намерение да заминава. Искаше да остане в Ботсуана поне още една година. Без нашето знание беше писал в „Дартмут“ и те се бяха съгласили да отложат постъпването му с една година. Вероятно не е нужно да ви казвам колко се разтревожих. В Щатите човек трябва непременно да завърши колеж. В противен случай никога няма да си намери свястна работа. Представях си ужасни картини — как Майкъл зарязва образованието си и до края на живота си живее в комуна. Вероятно много родители си представят същото, когато децата им ги оставят заради някакво идеалистично начинание.

С Джак разговаряхме няколко часа и накрая той ме убеди, че ще сторим най-добре, ако приемем решението на Майкъл. Ако се помъчехме да го разубедим, можеше да започне да настоява на своето още по-упорито и да откаже изобщо да си тръгне оттук. А ако приемехме неговия план, може би той щеше с готовност да си тръгне с нас в края на следващата година.

„Делото, на което се е посветил, е добро — каза Джак. — Повечето му връстници са пълни егоисти. Той не прилича на тях.“