Алегзандър Смит - Сълзите на жирафа

Пристигнах пак след месец, после още веднъж — след няколко месеца. Всички проявяваха голямо съчувствие, но накрая стана ясно, че нямат какво повече да ми кажат. Затова оставих нещата в ръцете на посолството и от време на време те се обаждаха в полицията, за да се поинтересуват дали има новини. Но нямаше.

Преди шест месеца Джак почина. От известно време беше болен от рак на панкреаса и лекарите ме предупредиха, че няма надежда. Но след като той си отиде, аз реших за последен път да се опитам да разбера какво се е случило с Майкъл. Може да ви се стори странно, маа Рамотсве, че някой продължава да рови за нещо, станало преди десет години. Но аз искам да знам. Искам да разбера какво е станало със сина ми. Не очаквам да го открия. Приемам, че е мъртъв. Но ми се иска да мога да обърна тази страница и да се сбогувам с него. Само това искам. Ще ми помогнете ли? Ще се опитате ли да откриете истината? Казахте, че и вие сте изгубили детето си. Значи знаете как се чувствам. Знаете, нали? Тази мъка никога не преминава. Никога.

Маа Рамотсве мълчеше. Как можеше да помогне на тази жена? Щеше ли да разбере нещо, щом полицията на Ботсуана и американското посолство не бяха успели? Вероятно нямаше какво да стори, но тази жена имаше нужда от помощ и ако „Дамска детективска агенция №1“ не можеше да й я даде, кой би могъл?

— Ще ви помогна — каза тя и добави: — Сестро.

Господин Дж. Л. Б. Матекони наблюдаваше изгледа от кабинета си в „Тлоквенг роуд спийди моторс“. Там имаше два прозореца, като единият гледаше право към работилницата, в която двамата чираци вдигаха с крик една кола. Забеляза, че го правеха не както трябва, въпреки че непрекъснато им приказваше колко е опасно. Единият от тях вече пострада веднъж заради един вентилатор и имаше късмет, че не изгуби пръста си, но при все това те продължаваха да не мислят за безопасността. Разбира се, проблемът беше, че бяха едва на деветнайсет години. На тази възраст всички младежи мислят, че са безсмъртни, и си въобразяват, че ще живеят вечно. Нищо, ще разберат истината, каза си мрачно господин Дж. Л. Б. Матекони. Ще разберат, че са като всички останали хора.

Той завъртя стола си и погледна през другия прозорец. Гледката в тази посока беше далеч по-приятна — зад задния двор на сервиза се виждаха група акациеви дървета, стърчащи над сухите трънаци, а по-нататък, като острови сред сиво-зелено море, бяха пръснати хълмове. Беше късна утрин и въздухът не помръдваше. По обед вече щеше да е такава жега, че от маранята хълмовете щяха да се люшкат насам-натам. Тогава той щеше да се прибере у дома за обяд, понеже щеше да е твърде горещо, за да се работи. Щеше да седне в кухнята си, най-хладното помещение в къщата, и да изяде царевичната каша и яхнията, сготвени от прислужницата, четейки „Ботсуана дейли нюз“. След това винаги подремваше за малко, преди да се върне в сервиза за следобедната работа.

Чираците обядваха в сервиза, на няколко обърнати варела, които бяха сложили под една акация. От този наблюдателен пункт те зяпаха минаващите момичета, разменяйки с тях шеги и закачки, които, изглежда, им доставяха голямо удоволствие. Господин Дж. Л. Б. Матекони ги беше слушал и нямаше добро мнение за приказките им.

— Я каква си хубавица! Имаш ли кола? Мога да ти я поправя. Мога да я направя много по-бърза!

При тези думи двете млади машинописки, които работеха в Службата по водите, обикновено се кикотеха и забързваха крачка.

— Прекалено си кльощава! Не ядеш достатъчно месо! Момиче като теб има нужда от повече месо, за да може да роди много деца!

— Къде ги намери тия обувки? Да не са мерцедес? Бързи обувки за бързи момичета!

Това на нищо не прилича, мислеше си господин Дж. Л. Б. Матекони. Той никога не се беше държал така на тяхната възраст. Чиракуването си изкара в дизеловите работилници на Ботсуанската автобусна компания, където подобно поведение не се допускаше. Но в днешно време младите се държаха точно така и нищо не можеше да се направи. Той бе говорил с тях по този въпрос, наблегна на факта, че реномето на сервиза зависи не само от него, но и от тях. Те обаче го гледаха с празни погледи и му стана ясно, че изобщо не го разбират. Не ги бяха учили какво да е имаш реноме, това понятие им беше съвсем непознато. Когато осъзна това, той се почувства потиснат, дойде му наум да пише по този въпрос на министъра на образованието и да му предложи младежите в Ботсуана да бъдат учени на тези основни нравствени понятия, но, вече изложено на хартия, писмото му се стори твърде високопарно и той реши да не го изпраща. Ето къде беше трудността, помисли си той. В днешно време, който говореше за поведението, звучеше старомодно и високопарно. Явно единственият начин да звучиш модерно, беше да заявяваш, че хората могат да правят каквото си искат, когато поискат и независимо от мнението на другите. Такова беше модерното мислене.