Алегзандър Смит - Сълзите на жирафа

— Но водата е най-важното нещо — каза й веднъж господин Дж. Л. Б. Матекони. — Ако не поливате зеленчуците, какво ще ядат децата?

— Бог ще се погрижи — каза невъзмутимо маа Потокване. — Някой ден ще ни прати нов мотор.

— Може и да прати — рече господин Дж. Л. Б. Матекони, — но може и да не прати. Понякога Бог не обръща голямо внимание на моторите. Поправям колите на няколко свещеници и всички тези коли се развалят. Божиите служители не са много добри шофьори.

Сега, изправен пред недвусмисленото доказателство, че двигателите са смъртни, той взе кутията с инструментите, извади регулируем ключ и започна да маха капака на мотора. Не след дълго изцяло потъна в работата си, като хирург над упоен пациент — разглобяваше мотора, докато стигне до твърдото му метално сърце. За времето си моторът е бил добър, мислеше той, произведен в завод, който се намираше невероятно далеч — верен мотор, мотор с характер. В днешно време май всички мотори бяха японски, направени от роботи. Естествено, че бяха надеждни, понеже частите им бяха фино струговани и толкова послушни, но за човек като господин Дж. Л. Б. Матекони бяха лесносмилаеми като нарязан бял хляб. В тях нямаше нищо — никакво предизвикателство, никакви особености. И затова не беше никак трудно да се поправя японски двигател.

Той често си мислеше колко бе тъжно, че на следващото поколение монтьори можеше никога да не се наложи да поправят такъв един стар двигател. Всички те бяха учени да поправят модерните двигатели, чиито повреди се откриваха само с компютър. Когато в сервиза дойдеше клиент с мерцедес, господин Дж. Л. Б. Матекони не изпитваше никакво вълнение. Той вече не можеше да се справя с подобни коли, понеже нямаше нужния диагностичен апарат. А как без такъв апарат би могъл да разбере дали някакъв малък чип, сложен на недостъпно място, не изпраща грешен сигнал? Той се изкушаваше да каже, че такива шофьори трябваше да си дадат колата за поправка на компютър, а не на жив човек, но, разбира се, не го казваше и правеше каквото можеше с бляскавата стоманена шир, която се криеше под капака на такива коли. Но работеше, без да влага сърце.

След като махна цилиндровите глави на двигателя, той разгледа самите цилиндри. Точно както предполагаше — и двата бяха за смяна. А като махна и буталата, видя, че пръстените им са ерозирали и износени, сякаш страдаха от артрит. Това драстично намаляваше ефективността на двигателя, което означаваше преразход на гориво и твърде малко вода за поливане на зеленчуците. Той щеше да направи всичко възможно. Щеше да смени някои от уплътненията, за да прекрати изтичането на масло, а след известно време щеше да се погрижи за основен ремонт. Но щеше да дойде момент, когато вече нищо нямаше да помага и щеше да се наложи да купят нов двигател.

Изведнъж той чу зад себе си някакъв шум и се стресна. В бараката беше тихо и дотогава той чуваше само птичите песни сред клоните на акациите. А този шум идваше от човек. Той се огледа, но не видя никого. После пак го чу — шум откъм храсталака, нещо като скърцане на колело, което не е смазано. Може би някое от децата буташе ръчна количка или играчка, измайсторена от непотребни жици и тенекии.

Господин Дж. Л. Б. Матекони избърса ръцете си и пъхна кърпата в джоба си. Звукът явно идваше все по-близо и накрая той я видя да се появява иззад трънака, който скриваше криволичещата пътека — инвалидна количка с едно момиченце в нея, което само я движеше. Когато вдигна очи от пътеката и видя господин Дж. Л. Б. Матекони, момичето спря, все още хванало рамките на колелетата. Гледаха се секунда-две, след което то се усмихна и продължи да бута количката към него.

Поздрави го любезно, като възпитано дете.

— Надявам се, че сте добре, раа — каза, като му протегна дясната си ръка и докосна с лявата рамото му над лакътя в знак на уважение.

Здрависаха се.

— Дано ръцете ми да не са много изцапани — рече господин Дж. Л. Б. Матекони. — Поправях помпата.

Момичето кимна.

— Донесох ви вода, раа. Маа Потокване каза, че сте тръгнали, без да имате нищо за пиене, и сигурно сте жаден.

Тя бръкна в една торба, вързана под седалката, и извади една бутилка. Господин Дж. Л. Б. Матекони прие водата с благодарност. Тъкмо бе усетил жажда и съжаляваше, че не е взел вода. Отпи голяма глътка, като гледаше момичето. Тя беше съвсем малка — на единайсет-дванайсет години — с приятно открито изражение. Косата й беше сплетена на плитчици, на чиито краища имаше маниста. Беше облечена с бледосиня рокля, почти избеляла от пране, а на краката й имаше стари гуменки.