Алегзандър Смит - Сълзите на жирафа

— Тук ли живееш? — попита той. — Във фермата?

Тя кимна и отговори:

— Тук съм от почти една година — С мен е и по-малкото ми братче. То е само на пет години.

— Откъде сте дошли?

Момичето сведе очи.

— От едно село до Франсистаун. Майка ми почина, когато бях малка. Живеехме при една жена, в нейния двор. Но после тя ни каза, че трябва да си вървим.

Господин Дж. Л. Б. Матекони мълчеше. Маа Потокване му бе разказвала историите на някои от сирачетата и всеки път той чувстваше остра болка в сърцето. В традиционното общество нямаше нежелани деца — винаги се намираше кой да се погрижи за децата. Но нещата се променяха и вече имаше сираци. И особено след като се появи болестта, която вилнееше в цяла Африка. Днес вече имаше много повече деца без родители и може би фермата на сираците беше единственият подслон за някои от тях. Дали с това момиченце се беше случило същото? И защо беше в инвалидна количка?

Той рязко прекъсна тези мисли. Нямаше смисъл да размишлява за неща, за които не би могъл да помогне. Имаше по-належащи въпроси като например този, защо количката скърцаше толкова ужасно.

— Количката ти скърца — каза той. — Открай време ли е така?

Тя поклати глава.

— Започна преди няколко седмици. Май нещо не е наред.

Господин Дж. Л. Б. Матекони приклекна и разгледа колелетата. Дотогава не беше поправял инвалидна количка, но му стана ясно какъв е проблемът. Лагерите бяха сухи и прашни — тук малко смазка щеше да сътвори чудеса, — а освен това спирачният диск не се отпускаше напълно. Ето кое причиняваше скърцането.

— Сега ще те вдигна — каза той на момиченцето. — Ще седиш по дървото, докато аз оправя количката.

Той вдигна момиченцето и го остави внимателно на земята. После, след като обърна количката, освободи диска на спирачката и регулира ръчката, с която тя действаше. Смаза с масло лагерите и завъртя колелетата, за да ги изпробва. Нищо не ги спираше и не се чу нито звук. Той обърна отново количката и я докара до момиченцето.

— Много мило постъпихте, раа — каза то. — А сега трябва да се връщам, иначе майката на къщата ще помисли, че съм се изгубила.

Тя пое по пътеката, а господин Дж. Л. Б. Матекони се залови отново с помпата. След около час вече беше готов. Той изпита задоволство, когато моторът тръгна и продължи да работи общо взето гладко. Благотворният резултат от ремонта обаче няма да изтрае дълго, той знаеше, че не след дълго щеше да се наложи изцяло да демонтира двигателя. И как щяха да растат зеленчуците тогава? Никак не беше лесно да живееш в страна, в която цари суша. Всеки живот — бил той на хората или на тиквите — беше в опасност.

Маа Потокване се оказа права: точно, както тя предсказа, маа Рамотсве се интересуваше от диаманти.

За това стана дума няколко дни след като господин Дж. Л. Б. Матекони поправи помпата във фермата за сираци.

— Мисля, че хората знаят за годежа ни — каза маа Рамотсве, както с господин Дж. Л. Б. Матекони седяха и пиеха чай в офиса на „Тлоквенг роуд спийди моторс“. — Прислужницата ми чула да се говори за това в града. Каза, че всички знаели.

— Такъв ни е градът — въздъхна господин Дж. Л. Б. Матекони. — Постоянно слушам хорските тайни.

Маа Рамотсве кимна. Той беше прав: в Габороне нямаше тайни. Всички знаеха всичко за останалите.

— Ето например — поде господин Дж. Л. Б. Матекони, внасяйки нотка на оживление, — когато маа Сонквена съсипа скоростната кутия на новата кола на сина си, като се опита да мине на задна, карайки с петдесет километра в час, нямаше човек, който да не е чул за това. Аз не казах на никого, но въпреки това всички разбраха.

Маа Рамотсве се засмя. Тя познаваше маа Сонквена, може би най-възрастната жителка на града, която караше кола. Синът й, който имаше доходен магазин в търговския Център „Бродхърст“, се опита да убеди майка си да вземе шофьор или изобщо да се откаже от карането, но бе сразен от нейното непоклатимо чувство за независимост.

— Тъкмо се била запътила към Молепололе — продължи господин Дж. Л. Б. Матекони — и си спомнила, че не е нахранила кокошките. И решила да се върне, като направо премине на задна скорост. Представяш си на какво беше станала скоростната кутия. И изведнъж всички започнаха да говорят за това. Те помислиха, че аз съм казал на хората, но аз нищо не казах. Монтьорът трябва да е като свещеника. Не бива да говори за това, което вижда.

Маа Рамотсве беше на същото мнение. Тя оценяваше значението на конфиденциалността и беше много доволна, че господин Дж. Л. Б. Матекони също го разбира. Наоколо имаше твърде много бъбриви хора. Но това бяха отвлечени размисли, а те трябваше да обсъдят далеч по-належащи въпроси, затова тя върна разговора към въпроса, от който тръгна всичко.