Алегзандър Смит - Сълзите на жирафа

Господин Дж. Л. Б. Матекони бе приятно изненадан от сумата.

Тъкмо беше сменил климатичната система в микробуса на един клиент и пръстенът струваше точно колкото поправката, до последната пула. Не беше скъп. Той бръкна в джоба си, извади пачката банкноти, която беше изтеглил от банката същата сутрин, и плати на бижутера.

— Трябва да ви питам само едно нещо — каза господин Дж. Л. Б. Матекони на бижутера. — Този диамант от Ботсуана ли е?

Бижутерът го погледна учуден.

— Защо се интересувате от това? — попита той. — Диамантът си е диамант независимо откъде идва.

— Знам — отговори господин Дж. Л. Б. Матекони, — но ми е приятна мисълта, че жена ми ще носи един от нашите камъни.

Бижутерът се усмихна:

— В такъв случай — да, наш е. Всички тези диаманти идват от нашите мини.

— Благодаря — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Радвам се да чуя това.

След като излязоха, те се качиха в колата и тръгнаха по пътя към Англиканската катедрала и болницата „Принцеса Марина“. Когато минаваха покрай катедралата, маа Рамотсве каза:

— Според мен добре би било да се оженим тук. Може самият епископ Макхулу да ни венчае.

— Бих се радвал — отговори господин Дж. Л. Б. Матекони. — Епископът е добър човек.

— И тогава един добър човек ще венчае друг добър човек — каза маа Рамотсве. — Ти си много мил човек, господин Дж. Л. Б. Матекони.

Господин Дж. Л. Б. Матекони не каза нищо. Трудно се отговаря на комплимент, особено ако ти се струва, че той е незаслужен. Той не се смяташе за кой знае колко добър човек. Мислеше, че в характера му има много недостатъци, а ако някой беше добър, това беше маа Рамотсве. Тя беше далеч по-добра от него. Той беше само един монтьор, който се мъчеше да даде най-доброто от себе си; а тя беше далеч повече.

Колата зави по „Зебра драйв“ и влезе двора пред къщата на маа Рамотсве, като накрая спря под опънатия навес до верандата. Роуз, прислужницата на маа Рамотсве, погледна през кухненския прозорец и им махна. Тъкмо беше изпрала и простираше прането, снежнобяло на фона на червеникавокафявата земя и синьото небе.

Господин Дж. Л. Б. Матекони взе ръката на маа Рамотсве, докосвайки за миг блещукащия пръстен. Погледна я и видя, че в очите й имаше сълзи.

— Съжалявам — каза тя. — Не би трябвало да плача, но не мога да се сдържа.

— Защо си тъжна? — попита я той. — Не бива да си тъжна.

Тя изтри една сълза и поклати глава.

— Не съм тъжна. Просто никога досега не съм получавала подарък като този пръстен. Когато се омъжих за Ноте, той не ми подари нищо. Аз се надявах, че ще ми даде пръстен, но той не го направи. А сега имам пръстен.

— Ще се опитам да компенсирам стореното от Ноте — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Ще се опитам да ти бъда добър съпруг.

Маа Рамотсве кимна.

— Не се съмнявам, че ще бъдеш — каза тя. — А аз ще се опитам да ти бъда добра жена.

Те поседяха известно време, без да говорят, като всеки от тях мислеше за това, което изискваше моментът. После господин Дж. Л. Б. Матекони излезе от колата, заобиколи я отпред и кавалерски й отвори вратата. Смятаха да влязат да изпият по една чаша ройбос и тя щеше да покаже на Роуз пръстена, който изпълваше сърцето й едновременно с такова щастие и такава тъга.

Седнала в кабинета си в „Дамска детективска агенция №1“, маа Рамотсве размишляваше колко е лесно да се окажеш забъркан в хода на някакви действия само защото ти липсва смелостта да откажеш. Тя изобщо не искаше да поема случая със сина на госпожа Къртин; Кловис Андерсън, авторът на нейната професионална библия „Принципи на работата на частния детектив“, би нарекъл това разследване закъсняло. „Закъснялото разследване — пишеше той — не носи полза на никого от засегнатите. Клиентът храни лъжливи надежди, тъй като детективът работи по случая, а пък самият детектив се чувства длъжен да стигне до нещо заради очакванията на клиента. Това означава, че най-вероятно той отделя на този случай повече време, отколкото е оправдано. В крайна сметка обаче вероятността да има напредък е малка и човек се пита дали в този случай не е най-добре миналото да се погребе с достойнство. Не се връщайте към миналото — понякога това е най-добрият възможен съвет.“

Маа Рамотсве беше прочела този пасаж неведнъж и напълно подкрепяше възгледите, изразени в него. Хората проявяваха към миналото твърде голям интерес. Непрекъснато разнищваха събития, станали преди много години. А какъв смисъл имаше да се прави това, ако единственият резултат беше събуждането на минало зло? В миналото имаше много грехове, но каква беше ползата те да се изваждат на бял свят? Тя помисли за шона 7 7 Племенен народ, обитаващ различни части на южна Африка, съставляващ около една трета от населението на Зимбабве. — Бел.прев. и за това как те не искаха да забравят какво са им сторили нделебе 8 8 Племенен народ, живеещ най-вече в Зимбабве. — Бел.прев. под властта на кралете Мзиликази и Лобенгула. Вярно, те бяха извършили ужасни неща — в края на краищата всъщност бяха зулуси и винаги бяха гнетяли съседите си, — но нямаше никакво оправдание да се продължава да се говори за това. Най-добре беше всичко да се забрави веднъж завинаги.