Алегзандър Смит - Сълзите на жирафа

Тя мислеше и за Серетсе Кхама, върховния вожд на бангвато, първия президент на Ботсуана, държавник. За това, как англичаните са се отнесли с него, не са искали да признаят избора му на невеста и са го превърнали в изгнаник само защото се беше оженил за англичанка. Как са могли да постъпят толкова безскрупулно и жестоко с такъв човек? Да прогониш някого от собствената му земя, от народа му, е едно от най-жестоките наказания, които човек може да измисли. Така народът остана без водач, ранен право в сърцето: Къде е нашият Кхама? Къде е синът на Кгоси Секгома II и на маа Тебого ? Но по-късно самият Серетсе не се хвана за това. Той не говореше и винаги беше пределно любезен с правителството на Великобритания и с кралицата. Един не толкова велик човек би казал: как може да очаквате да съм ваш приятел след всичко, което ми сторихте?!

Същият беше случаят с господин Мандела. Всички знаеха за съдбата му и за това, че беше простил на онези, които го бяха хвърлили в затвора. Бяха отнели десетки години от живота му само защото искаше справедливост. Бяха го пратили да работи в каменоломна и каменният прах беше увредил очите му завинаги. Но накрая, когато излязъл от затвора в онзи невероятен сияен ден, той не казал и дума за отмъщение или възмездие. Той казал, че има да върши по-важни неща, отколкото да се оплаква за преживяното, и с течение на времето доказал на дело думите си, като стотици пъти се отнасял добре с онези, които постъпили с него толкова лошо. Така повелява истинският африкански обичай, традицията, която е най-близо до духа на Африка. Всички сме деца на Африка и никой от нас не е по-добър или по-значим от другите. Точно това може да каже на света Африка: да му напомни какво е да бъдеш човек.

Маа Рамотсве оценяваше това, тя съзнаваше величието, което бяха проявили Кхама и Мандела, прощавайки за миналото. Но случаят на госпожа Къртин беше различен. Явно американката не се стремеше да открие човек, когото да вини за изчезването на сина си, макар маа Рамотсве да знаеше, че при подобни обстоятелства мнозина щяха да бъдат обсебени от желанието да получат възмездие. Разбира се, тук се намесваше и целият проблем с наказанието. Маа Рамотсве въздъхна. Да, вероятно понякога наказанието беше нужно, за да се покаже, че извършеното от някого е лошо, но тя не разбираше защо искаме да накажем и онези, които са се разкаяли за деянията си. Когато беше малка и живееше в Мочуди, тя видя как бият някакво момче, защото беше изгубило една коза. То си призна, че вместо да наглежда стадото, заспало под едно дърво, но искрено се разкайваше, че е оставило козата да избяга. Какъв смисъл имаше, чудеше се тя, вуйчо му да го бие с пръчка, докато не започне да моли за пощада? С подобно наказание не се постигаше нищо, то само хвърляше петно върху онези, които го налагаха.

Но това бяха големи въпроси, а по-належащата задача беше да започне издирването на горкото мъртво американско момче. Тя си представи как Кловис Андерсън клати глава и казва: „Е, маа Рамотсве, значи ти все пак се насади на закъсняло разследване, въпреки всичките ми предупреждения. Но щом си го сторила, обичайният ми съвет е да се върнеш към началото. Тръгни оттам.“ А началото според нея беше фермата, в която Буркхарт и приятелите му бяха започнали да осъществяват своя проект. Нямаше да й е трудно да намери това място, ала се съмняваше, че ще открие каквото и да било. Но поне щеше да усети нещата, а това беше началото. Местата пазеха отгласи и, ако човек беше достатъчно чувствителен, можеше да долови някакъв резонанс от миналото, някакво усещане за случилото се.

Поне знаеше как да намери селцето. Една братовчедка на нейната секретарка маа Макутси живееше в селцето близо до фермата и й обясни по кой път да поеме. Намираше се на запад, недалеч от Молепололе. Това беше безводна земя, на границата с Калахари, осеяна с ниски храсти и акации. Беше рядко населена, но в областите, в които имаше вода, хората бяха построили селца и къщурки, скупчени около ниви със сорго и бостани с пъпеши. Там нямаше кой знае какво за вършене и, за да работят, хората се местеха до Лобатсе или Габороне, ако имаха такава възможност. В Габороне беше пълно с хора от такива места. Те идваха в града, но запазваха връзката си с родната земя и със стадото. Тези места винаги бяха техен дом — независимо колко дълго бяха отсъствали. И накрая те щяха да умрат точно там, под огромното просторно небе, което приличаше на безбрежен океан.

Тя пое натам с белия си микробус в едно съботно утро, като тръгна рано, както винаги, когато се отправяше на път. На излизане от града срещна големи потоци хора, идващи на съботен пазар. Беше краят на месеца, което означаваше, че всички получаваха заплатите си и магазините щяха да са шумни и претъпкани, хората щяха да купуват сироп и фасул или да се въртят около желаните нови дрехи и обувки. Маа Рамотсве обичаше да пазарува, но никога не го правеше в края на месеца. Беше убедена, че тогава продавачите надуваха цените, а към средата на месеца, когато хората вече нямаха пари, пак ги сваляха.