Алегзандър Смит - Сълзите на жирафа

След това разказа за децата си — момиченце на десет години и момченце на осем. Учели се много добре и тя се надявала, че ще може да ги вземе в Габороне, като свършат началното училище. Чула, че Държавното основно училище в Габороне било много добро и се надявала да успее да ги запише в него. Освен това чувала, че в още по-добрите училища давали стипендии; можело пък децата й да успеят да получат такава стипендия.

Маа Рамотсве пък й разказа, че е сгодена и посочи пръстена с диамант на пръста си. Маа Тсбаго му се възхити и попита за годеника й. Като разбра, рече, че било хубаво да се ожениш за монтьор, чувала, че ставали чудесни съпрузи. Добре било жената да си вземе за съпруг полицай, монтьор или свещеник, каза тя, и в никакъв случай политик, барман или таксиметров шофьор. Те винаги носели големи беди на жените си.

— Не бива да се омъжваш и за тромпетист — добави маа Рамотсве. — Аз направих тая грешка. Омъжих се за един лош човек на име Ноте Мокоти. Той свиреше на тромпет.

— Значи и от тях не излизат добри съпрузи — каза маа Тсбаго. — Ще ги добавя в моя списък.

В последната част от пътя напредваха бавно. Пътят, който беше неасфалтиран, бе осеян с огромни опасни дупки и на няколко пъти бяха принудени да се движат опасно близо до пясъка, почти излизайки от пътя, за да заобиколят една или друга огромна дупка. Това беше наистина опасно, понеже, ако не внимаваха, лесно можеше да заседнат в пясъка и да се наложи да чакат часове наред, докато дойде помощ. Все пак най-накрая пристигнаха в селото на маа Тсбаго — именно онова село, което беше най-близо до търсената от маа Рамотсве ферма.

По пътя тя разпита маа Тсбаго за селището и събра малко информация. Маа Тсбаго си спомняше за проекта, макар да не познаваше хората, участващи в него. Тя си спомни, че сред тях са били един бял мъж и една жена от Южна Африка, както и още един-двама чужденци. Няколко души от селото работели при тях и всички мислели, че ще се получат велики неща, но накрая всичко пропаднало. Това не я учудвало. Всичко се проваляше — човек не може да се надява да постигне промяна в Африка. Хората губеха интерес, връщаха се към традиционните начини за вършене на нещата или просто се предаваха, защото се искаха твърде големи усилия. А след това Африка се връщаше и заличаваше всички следи от опита за промяна.

— Дали в селото има някой, който може да ме заведе там? — попита маа Рамотсве.

Маа Тсбаго се замисли и после каза:

— Имаше няколко души, които работеха там. Един от тях е приятел на чичо ми. Той работеше при тях известно време. Можем да идем и да го попитаме.

Най-напред отидоха в къщата на маа Тсбаго — традиционна ботсуанска къща, направена от оранжеви глинени тухли, около която имаше ниска ограда, ломотана , очертаваща малък ров около къщата. Извън оградата имаше два сламени хамбара със зърно и кокошарник. Отзад имаше опасно килната на една страна ламаринена тоалетна със стара дъсчена врата и връв, с която вратата се връзваше, за да се затвори. Децата веднага дотичаха и прегърнаха майка си, след което срамежливо зачакаха да ги запознаят с непознатата. А след това от тъмната вътрешност на къщата, усмихвайки се с беззъбата си уста, се появи бабата, облечена с овехтяла бяла рокля.

Маа Тсбаго остави торбата си в къщата и каза, че ще се върне след час. Маа Рамотсве даде на децата бонбони, които те приеха с две ръце, както е редно в Ботсуана. Тези деца разбираха старите обичаи, помисли си маа Рамотсве с одобрение, за разлика от някои деца в Габороне.

След това двете потеглиха през селото с белия микробус. Това беше типично ботсуанско село — с пръснати къщички с една или две стаи, всяка със свой двор и акации около нея. Между къщите имаше пътеки, които се отклоняваха в една или друга посока, заобикаляха нивички и градинки. Животните се тътреха отпуснати, като от време на време пощипваха от туфи с кафява, изсъхнала трева, а пастирчето с издуто коремче, прашно и голо, ги гледаше изпод едно дърво. Животните нямаха клейма, но всички знаеха на кого са и как са се появили. Те бяха знак за благосъстояние, материалният резултат от нечий труд в диамантената мина в Джаваненг или в консервната фабрика в Лобатсе.

Маа Тсбаго я упъти към една къща на края на селото. Тя беше добре поддържана, малко по-голяма от околните, боядисана в традиционен ботсуански стил в кафяво и червено, с нарисувани в бяло диаманти. Дворът беше пометен, което говореше, че жената в къщата, която вероятно беше я изрисувала, най-прилежно въртеше тръстиковата метла. За къщите и тяхното украсяване отговаряха жените и явно в този случай жената бе усвоила старите умения.