Алегзандър Смит - Сълзите на жирафа

— Много хубав кейк — отбеляза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Децата сигурно го харесват.

Маа Потокване се усмихна.

— Нашите деца обичат кейк. Дори нищо друго да не им даваме, освен кейк, пак ще са доволни. Но, разбира се, ние им даваме много други неща. Сираците се нуждаят и от лук и фасул.

Господин Дж. Л. Б. Матекони кимна.

— Балансирано хранене — каза той. — Казват, че балансираното хранене е тайната на здравето.

За миг настъпи мълчание, докато двамата размишляваха над тази забележка. Накрая маа Потокване каза:

— Значи ти ще се жениш скоро. Това ще промени живота ти. Ще трябва да се държиш прилично, господин Дж. Л. Б. Матекони.

Той се засмя, дояждайки последните трошици от кейка.

— Маа Рамотсве ще ме следи изкъсо. Тя ще се погрижи да се държа добре.

— Да — рече маа Потокване. — В нейната къща ли ще живеете, или в твоята?

— Най-вероятно в нейната — отговори господин Дж. Л. Б. Матекони. — Тя е малко по-хубава от моята. Знаеш я, намира се на „Зебра драйв“.

— Да — потвърди маа Потокване, — виждала съм я. Онзи ден минах оттам с колата. Изглежда много хубава.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се изненада:

— Минала си оттам само за да я видиш?

— Ами виж сега — започна маа Потокване, като се позасмя, — искаше ми се да видя що за къща е. Доста е голяма, нали?

— Това е една удобна къща — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Мисля, че ще е достатъчно просторна за нас.

— Прекалено просторна — рече маа Потокване. — Ще има място и за деца.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се навъси.

— Не сме мислили за това. Май сме малко старички за деца. Аз съм на четирийсет и пет. Пък и… Не бих искал да говоря за това, но маа Рамотсве ми каза, че не може да има деца. Имала дете, но то умряло, а докторите й казали, че…

Маа Потокване поклати глава.

— Това е много тъжно. Много ми е жал за нея.

— Но ние сме много щастливи — възрази господин Дж. Л. Б. Матекони. — Нищо, че нямаме деца.

Маа Потокване взе чайника и наля на госта си още една чаша чай. След това отряза още едно парче кейк, при това доста голямо, и го сложи в чинийката му.

— Разбира се, винаги може да си осиновите — каза тя, като не сваляше очи от него. — А може и само да се грижите за някое дете, ако не искате да осиновявате. Можете да вземете… — Тя млъкна за миг и вдигна чашата към устните си. — Винаги може да вземете някое сираче. — А след това добави припряно: — Или дори две сирачета.

Господин Дж. Л. Б. Матекони гледаше към обувките си.

— Не знам. Не смятам, че искам да осиновя дете. Но…

— Но можеш да вземеш някое дете в дома си. Няма нужда да минаваш през всичките сложни процедури — документите, съда и така нататък — каза маа Потокване. — Представи си колко хубаво би било!

— Може би… Не знам. Децата са голяма отговорност.

Маа Потокване се засмя.

— Но ти си мъж, който с лекота поема отговорност. Имаш автосервиз — това е отговорност. Имаш и двама чираци — нима те не са отговорност? Ти си свикнал да поемаш отговорност.

Господин Дж. Л. Б. Матекони помисли за чираците си. И те се бяха появили без голяма подготовка, просто се явиха в сервиза скоро след като той се обади в техническия колеж и предложи да обучава две момчета. Хранеше големи надежди за тях, но те се оказаха разочарование от самото начало. На тяхната възраст той бе изпълнен с амбиция, а те изглежда приемаха всичко като даденост. Отначало той не разбираше защо изглеждаха толкова пасивни, но след време те сами му го обясниха като на приятел. „В днешно време младите не показват ентусиазъм. Смята се, че това не е шик.“ Значи това беше проблемът с чираците. Искаха да ги мислят за шик.

Веднъж, когато господин Дж. Л. Б. Матекони много се раздразни, като видя как двамата младежи седят без всякакъв ентусиазъм върху празните варели и зяпат безцелно, той им повиши глас.

— Значи си мислите, че сте шик? — кресна им той. — Така ли си мислите?

Двамата чираци се спогледаха.

— Не — каза единият. — Не мислим така.

Тогава той се почувства обезсърчен и тръшна вратата на офиса си. Явно те не притежаваха ентусиазъм дори да отвърнат на предизвикателството му, което само доказа правотата му.

Сега, като си мислеше за децата, той се питаше дали ще има достатъчно енергия, за да се справи с тях. Наближаваше онзи момент, в който на човек му се иска спокоен и подреден живот. Искаше денем да може да поправя двигатели в сервиза си, а вечерите да прекарва с маа Рамотсве. Това щеше да е пълно щастие! Нямаше ли децата да внесат нотка на напрежение в домашния им живот? Децата трябваше да се водят на училище, да се къпят, да се ваксинират. Родителите винаги изглеждаха толкова изтощени от децата си и той се питаше дали двамата с маа Рамотсве наистина искаха това.