Алегзандър Смит - Сълзите на жирафа

— Знам какво си мислиш — каза маа Потокване. — Виждам, че почти си се решил.

— Не знам…

— Трябва само да се осмелиш да направиш решителната крачка — продължи тя. — Може децата да са сватбеният ти подарък за маа Рамотсве. Жените обичат деца. Тя ще бъде много щастлива. В един и същ ден ще се сдобие със съпруг и с деца! Това би харесало на всяка жена, повярвай ми.

— Но…

Маа Потокване го прекъсна:

— Тук има две деца, които с радост биха дошли да живеят при теб. Вземи ги само за пробен период. А като мине месец и нещо, ще решиш дали ще останат.

— Две деца ли? — запелтечи господин Дж. Л. Б. Матекони. — Ама нали…

— Те са братче и сестриче — продължи припряно маа Потокване. — Не обичаме да делим братя и сестри. Момичето е на дванайсет, а момчето е само на пет годинки. Те са много добри деца.

— Не знам… Ще трябва да…

— Всъщност — рече маа Потокване, като стана, — мисля, че вече познаваш едното от тях. Момиченцето, което не може да ходи.

Господин Дж. Л. Б. Матекони не каза нищо. Той помнеше детето, което беше много възпитано и мило. Но нямаше ли да е прекалено тежко да се грижат за дете с недъг? Когато повдигна този въпрос, маа Потокване не каза нищо за това. Подлъгваше го да вземе още едно дете — братчето, а сега спомена за количката съвсем между другото, все едно нямаше значение. Той рязко прогони тези мисли. Самият той можеше да е в количката.

Маа Потокване гледаше през прозореца. После се обърна към него.

— Искаш ли да повикам това дете? Не че те притискам, господин Дж. Л. Б. Матекони, но не искаш ли пак да я видиш и да се запознаеш с нейното братче?

В стаята беше напълно тихо, ако не се броеше неочакваното проскърцване на ламаринения покрив, който се разширяваше от жегата. Свел поглед към обувките си, господин Дж. Л. Б. Матекони си спомни времето, когато самият той беше дете, преди много години, на село. Спомни си колко добре се отнасяше с него местният монтьор, който му позволяваше да лъска камионетките и да му помага при поправянето на спуканите гуми и така, с добротата си, разкри и подхрани неговото призвание. Беше лесно да се промени животът на един човек, толкова беше лесно да се преобрази стаичката, в която хората живееха цял живот.

— Извикай ги — каза той. — Бих искал да ги видя.

Маа Потокване се усмихна.

— Ти си добър човек, господин Дж. Л. Б. Матекони. Ще пратя да ги повикат. Те са на полето. А докато дойдат, ще ти разкажа тяхната история. Ти само слушай.

Трябва да разбереш — каза маа Потокване, — че макар ние с охота да критикуваме нравите на базарвите, не бива да го правим така лекомислено. Като помислим как живеят насред Калахари, без домашни животни и къщи, в които да се подслонят, като помислим за това и се запитаме колко дълго ти, аз и който и да е тсуана би могъл да води такъв живот, тогава разбираме, че тези бушмени са необикновени хора.

Група хора от това племе скитали край солниците Макадикади, близо до пътя за Окаванго. Аз не познавам добре тази част от страната, но съм ходила там един-два пъти. Помня първия път, когато я видях — широка бяла равнина под бяло небе, с няколко високи палми и трева, която сякаш никнеше от нищото. Пейзажът беше толкова странен, че си помислих, че съм напуснала Ботсуана и се намирам в някаква чужда земя. Но съвсем наблизо тя отново се превръща в Ботсуана и ти пак се чувстваш у дома.

Там имало една група базарви, които дошли от Калахари на лов за щрауси. Вероятно намерили вода в солниците, а след това продължили към едно от селата край пътя за Маун. Хората в тази край понякога са подозрителни към базарвите, понеже твърдят, че им крадат козите и доят кравите им нощем, ако не ги пазят.

Тази група си направила бивак на четири-пет километра от селцето. Разбира се, не си построили подслон — спели под храстите, както обикновено. Имали предостатъчно месо — тъкмо били убили няколко щрауса — и решили да останат там, докато нещо не ги принуди да се преместят.

В групата имало няколко деца, а една жена имала малко бебе, момченце. Тя спяла на известно разстояние от другите, като бебето било от едната й страна. Имала и дъщеря, която спяла от другата й страна. Както предположихме по-късно, вероятно майката се събудила и се размърдала, за да се настани по-удобно. За нещастие, до крака й имало змия и тя отпуснала пета върху главата й. Змията мигом я ухапала. Така се случват повечето ухапвания. Хората си спят на рогозките и змиите се примъкват до тях, на топло. После хората се обръщат на другата страна, върху змиите, и влечугите се защитават.