Алегзандър Смит - Сълзите на жирафа

В деня, в който маа Рамотсве потегли към Силокволела, господин Дж. Л. Б. Матекони усети смътно безпокойство. Той беше свикнал всяка събота да се вижда с маа Рамотсве и да й помага при пазаруването или някоя друга къщна задача. Без нея той се почувства като в безтегловност: Габороне изглеждаше странно пуст, сервизът бе затворен, а не му се искаше да се занимава с книжата, натрупани на бюрото. Разбира се, можеше да звънне на някой приятел или да иде на футболен мач, но не беше в настроение за нищо подобно. После изведнъж той се сети за маа Потокване, главната домакиня на фермата на сираците. Там вечно се случваше нещо, а и тя винаги на драго сърце сядаше да изпият чаша чай и да си поговорят. Щеше да отиде там, да види как вървят нещата. И така денят щеше да мине, без да го усети, и щеше да дойде време маа Рамотсве да се върне.

Както винаги маа Потокване го видя, докато паркираше колата си под едно дърво.

— Виждам те! — провикна се тя през прозореца. — Виждам те, господин Дж. Л. Б. Матекони!

Той й махна, докато заключваше колата. След това закрачи към канцеларията, от чиито прозорци се разнасяше весела музика. Вътре седеше маа Потокване, допряла до ухото си телефонната слушалка. Тя му направи знак да седне, без да прекъсва разговора.

— Ако ми дадете от това олио — каза тя, — сирачетата ще бъдат много щастливи. Те много обичат пържени домати, много полезна храна.

Гласът на другия край на линията каза нещо и тя се навъси, като хвърли поглед към господин Дж. Л. Б. Матекони, сякаш искаше да сподели раздразнението си.

— Но вие не можете да продадете това олио, след като е изтекъл срокът му на годност. Защо да ви плащам за него? По-добре да го подарите на сирачетата, отколкото да го излеете в канавката. Аз не мога да ви платя за него, затова няма причина да не ни го подарите.

Оттатък пак казаха нещо и тя кимна търпеливо.

— Мога да ви гарантирам, че от „Дейли нюз“ ще дойдат да ви снимат, когато връчвате олиото. Всички ще разберат, че сте щедър човек. Ще го пишат във вестника.

След като размениха още няколко реплики, тя остави слушалката.

— Някои хора проявяват мудност, когато трябва да дадат нещо — отбеляза тя. — Свързано е с начина, по който са ги възпитали майките им. Четох за този проблем в една книга. Има един лекар, доктор Фройд, който е много известен и е написал много книги за такива хора.

— В Йоханесбург ли живее? — попита господин Дж. Л. Б. Матекони.

— Май не — отговори маа Потокване. — Книгата е от Лондон. Но е много интересна. В нея пише, че всички момчета се влюбвали в майките си.

— Това е естествено — рече господин Дж. Л. Б. Матекони. — Разбира се, че момчетата обичат майките си. Защо да не ги обичат?

Маа Потокване сви рамене.

— И аз мисля като теб. Не виждам какво нередно има в това, момчето да обича майка си.

— Защо тогава доктор Фройд се безпокои? — продължи господин Дж. Л. Б. Матекони. — Би трябвало да се тревожи, ако момчетата не обичат майките си.

Маа Потокване доби замислен вид.

— Да. Но въпреки това той много се е тревожил за тези момчета и май се е опитал да ги спре.

— Това е нелепо — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Нямал ли е с какво друго да се занимава?

— Със сигурност — каза маа Потокване. — Но въпреки доктор Фройд момчетата продължават да обичат майките си, точно както би трябвало.

Тя замълча за миг, после с явно облекчение, че сменя трудната тема, тя се усмихна широко на господин Дж. Л. Б. Матекони.

— Много се радвам, че дойде днес. Тъкмо щях да ти звъня.

Господин Дж. Л. Б. Матекони въздъхна.

— Спирачките ли? Или пък помпата?

— Помпата — каза маа Потокване. — Издава много странен шум. Водата си излиза, но помпата стене така, сякаш я боли.

— Моторите наистина ги боли — рече господин Дж. Л. Б. Матекони. Те ни съобщават за тази болка, като издават шум.

— Значи тази помпа има нужда от помощ. Можеш ли да я погледнеш набързо?

— Разбира се — отговори господин Дж. Л. Б. Матекони.

Отне му повече време, отколкото очакваше, но накрая намери причината и успя да отстрани проблема. След като отново сглоби помпата, той я изпробва и тя отново тръгна съвсем гладко. Разбира се, пак щеше да има нужда от пълен ремонт и този момент нямаше да може да се отлага много дълго, но поне премахна странните стенания.

След като се върна в канцеларията на маа Потокване, той си почина с чаша чай и голямо парче орехов кейк, изпечен същата сутрин. Сирачетата бяха хранени добре. Правителството се грижеше добре за своите сираци и всяка година даваше щедра субсидия. Но имаше и частни дарители — мрежа от хора, които даваха на фермата пари или стоки. Това означаваше, че сирачетата не бяха лишавани от нищо и за разлика от много други африкански страни, нито едно от тях не беше недохранено. Ботсуана беше благословена страна. Тук нямаше хора, които умираха от глад или гниеха в затвора заради политическите си убеждения. Както му каза веднъж маа Рамотсве, хората от народа тсуана можеха да ходят с високо вдигната глава.