Алегзандър Смит - Сълзите на жирафа

Принудена бях да се съглася с него. Работата, която вършеше, беше наистина добра. А в Ботсуана хората смятаха, че подобни начинания могат да донесат промяна. Освен това, не забравяйте, че трябваше с нещо да се покаже, че има реална алтернатива на случващото се в Южна Африка. По онова време Ботсуана беше пътеводна светлина.

И така, Майкъл остана там, а когато дойде време ние да си тръгнем, той, разбира се, отказа да замине с нас. Каза ни, че имал да върши още работа и искал да остане още няколко години, фермата процъфтяваше — бяха изкопали още няколко кладенеца и даваха препитание на двайсетина семейства. Беше прекалено значимо, за да се откаже.

Аз предчувствах, че ще стане така, мисля, че мъжът ми също. Опитахме да го разубедим, но нищо не излезе. Освен това вече беше станал близък с жената от ЮАР, макар че тя беше с цели шест-седем години по-голяма от него. Помислих си, че може би всъщност именно тя го задържаше тук, и предложих помощта ни, за да дойде с нас в Щатите, но той отказа най-категорично. Не друго, а Африка го задържала тук, каза ни той, ако сме мислели, че не може да си тръгне само заради връзката си с една жена, значи нищо не сме разбирали.

Оставихме му значителна сума пари. За щастие, аз разполагам с фонд, основан от баща ми, и нямах никакво затруднение да му дам тези пари. Знаех, че има опасност Буркхарт да го убеди да ги вложи всичките във фермата, за построяването на язовир или друго някакво начинание. Но нямах нищо против. Бях по-спокойна при мисълта, че в Габороне има пари, на които може да разчита, ако е в нужда.

Ние се върнахме във Вашингтон. Колкото и да е странно, едва когато се прибрах, осъзнах какво държеше Майкъл далеч оттам. Всичко в Щатите изглеждаше толкова неискрено и агресивно. Липсваше ми Ботсуана, не минаваше и ден, без да помисля за нея. Така беше, повярвайте ми. Приличаше на болка. Бях готова всичко да дам, само да мога да изляза от къщата и да застана под някоя акация или да вдигна очи към онова ширнало се бяло небе. Или пък да чуя как африканците се провикват един към друг през нощта. Липсваше ми дори октомврийската жега.

Майкъл ни пишеше всяка седмица. Писмата му бяха пълни с новини за фермата. Знаех и най-малките подробности за развитието на доматите и за насекомите, връхлетели спанака. Всичко беше описано съвсем картинно, но ми носеше огромна болка, защото ми се искаше да съм там и да работя заедно с него, понеже знаех, че тази работа е важна за хората. Нищо, което можех да сторя в моя живот, нямаше значение за никого. Занимавах се с благотворителност. Работех в проект за ограмотяване. Носех книги от библиотеката на възрастни хора, които не можеха да излизат от домовете си. Но всичко това не бе нищо в сравнение с онова, което вършеше моят син в далечна Африка.

Нещата вървяха така, докато една седмица писмото от него не пристигна, а след ден-два звъннаха от американското посолство в Ботсуана. Синът ни бил обявен за изчезнал. Те проучвали въпроса и щели да ни уведомят веднага щом нещо станело ясно.

Пристигнах тук веднага; на летището ме посрещна служител от посолството, когото познавах. Той ми каза, че Буркхарт съобщил в полицията, че Майкъл изчезнал една вечер. Вечеряли заедно и той бил там. След това повече никой не го видял. Южноафриканката нямала никаква представа къде е отишъл, а камионетката, която купил след нашето заминаване, си стояла под навеса. Нищо не подсказвало какво се е случило.

Полицаите разпитали всички във фермата, но не научили нищо повече. Никой не го бил виждал и никой нямал представа какво се е случило. Сякаш нощта го била погълнала.

Същия следобед аз отидох във фермата. Буркхарт беше много загрижен и се опита да ми вдъхне надежда, че Майкъл ще се появи скоро. Но не можеше по никакъв начин да обясни защо му е щукнало да изчезне, без да каже и дума на никого. Жената от Южна Африка беше мълчалива. По една или друга причина, тя хранеше подозрения към мен и не ми каза почти нищо. Тя също не знаеше защо Майкъл би изчезнал.

Останах тук цял месец. Пуснахме съобщение във вестниците и предложихме награда за всяка информация, която би помогнала да го намерим. Неведнъж ходих във фермата, премислях всяка възможност. Платих на следотърсач да претърси цялата околност. Той обикаля две седмици и накрая се отказа. Нищо не можеше да се открие.

Накрая стигнаха до извода, че се е разиграл един от два възможни сценария. Единият: по някаква причина някой го е нападнал — може би, за да го обере, а след това е отнесъл надалеч тялото му. И вторият: отвлекли са го диви животни, може би лъв, дошъл тук чак от Калахари. Би било доста необичайно да се срещне лъв толкова близо до Молепололе, но не бе невъзможно. Ала ако беше станало така, следотърсачът щеше да открие някаква следа. Но той не стигна до нищо. Никаква диря. Никакви необичайни животински изпражнения. Нямаше нищо.