Аарон Флетчър - Дългото завръщане

Джереми заобиколи къщата и се насочи към кучето, завързано с въже пред стълбите. То залая злобно и искаше да го ухапе, но постепенно успокоителните думи на момчето го укротиха и лаят се превърна в подозрително ръмжене. Кучето подуши протегнатата ръка на Джереми и колебливо замаха опашка, когато Джереми го погали по главата.

Кучето бе преобърнало паницата си с вода в тревожните си подскоци и Джереми я напълни отново от варела за дъждовна вода до ъгъла на къщата. Помилва кучето още няколко минути, после се върна зад къщата. Намери Джарбо при купчина изсъхнал дървен материал зад хамбара. Беше си взел от бараката стоманени клинове, дървен и железен чук и още някакви инструменти. Сега извличаше един сух ствол на осветено от луната място.

Цели три часа Джереми и Джарбо работиха усилено и съсредоточено, разцепваха дървени трупи и подменяха изгнилите греди на оградата по протежение на повече от десет метра. Джарбо бе доволен, че може да предаде знания и умения на Джереми, а момчето с радост се учеше. Джарбо му показа как да поставя клиновете, за да се разцепят трупите равно, и как е най-добре да се сглобява оградата, та да е устойчива и трайна.

Когато свършиха и се отправиха към бараките, Джереми си представи учудването на фермерите, като открият поправките в имота си.

— Най-напред няма да повярват на очите си — смееше се той. — И може би няма да кажат на никого от страх да не ги вземат за лъжци или за побъркани.

— Може и да не кажат — съгласи се Джарбо и също се засмя. — Но като го правим, по този начин си спестяваме неудобството да отговаряме на въпроси кои сме и що сме. Освен това си плащаме честно за един честен дял от това, което ни е нужно. Светът щеше да е по-добър, ако всички постъпваха така.

— Но не постъпихме така, когато взехме моя дял дрехи — изтъкна Джереми.

— То е друго — отвърна Джарбо твърдо. — Все едно че получихме дажбите си от някоя овцеферма. Нямаше нужда да се отплащаме честно, защото взехме твоя дял дрехи от богати хора. Фермерите получават всичко със собствения си труд, а овцефермите и богатите го получават от труда на други хора. Тези, които са работили за богатите, заслужават честно заплащане, но няма как да го направим.

След като помисли малко, Джереми прие тези разсъждения за логични. Джарбо върна инструментите по местата им в бараката и се взираше внимателно в мрачината, когато поставяше ключалката обратно, за да попаднат гвоздеите в старите си легла. После притисна ключалката и с лоста си, та да не личи, че гвоздеите са били вадени.

Джарбо отвори с лоста и вратата на помещението за опушване на месо, извади също тъй внимателно гвоздеите, с които бе прикрепена ключалката. Изнесе от помещението опушен свински бут, от който вече бяха отрязани няколко парчета. Джереми държеше рязания край, докато Джарбо взе един дял от шунката. Старецът пак закачи бута на куката му.

След като поставиха ключалката на място, се отправиха към курника. Пиленца писукаха и пърхаха край Джарбо, който ходеше от полог на полог в ниския дълъг курник. След малко изнесе яйца в платнената си торба. По обратния път към лагера Джереми носеше шунката, вкусният й аромат му напомняше, че не е хапвал нищо от сутринта.

В лагера Джарбо запали огън и сложи няколко резена шунка в тиган, а Джереми избели и изми в потока картофи и глава лук. Тях Джарбо наряза в друга съдина, която сложи върху жарта, като от време на време сипваше по малко разтопена мазнина от месото. Когато то се опържи, раздели го в двете алуминиеви чинии, а в мазнината счупи яйца.

От апетитната миризма, която изпълваше хладния нощен въздух, Джереми почувства вълчи глад, и когато най-после храната бе готова, й се нахвърли лакомо. Дебелите парчета шунка — рядко угощение — бяха хрупкави и много вкусни. Пържените картофи и лука ухаеха на бекон, а яйцата бяха чудесно допълнение.

След вечерята Джереми изми съдовете и чиниите в потока и ги нареди край огъня да изсъхнат. Докато размотаваше одеялото си и се завиваше, за да се стопли, той похвали яденето. Джарбо бе съгласен, но добави, че вечерята щяла да е още по-хубава с канче горещ чай.

— Но нямаме никакъв чай — продължи той, — и сме почти без сол. — Като извади лулата и тютюна си, погледна тъжно към смокинята, от която бе останала малка тъмна топчица. — Свършва се и тютюнът ми, а не мога да не си дръпна след ядене — изръмжа той. — Трябва да намерим някаква работа и да спечелим няколко шилинга, та да си купим каквото ни е нужно.